Униформа, мок и още нещо

Интересно защо хората ме зяпаха вчера. Не бях кой знае колко по-различна отпреди. Не бях по-влюбена от обикновено, косата ми не хвърчеше повече от обикновено, не гледах ококорено някои хора. Определено светът се е побъркал. Или поне моят свят се е побъркал... Дъъ, така е. Сложих униформата. Онази пола и сакото, в гадния син цвят. И дъъ, явно вече приличах на бизнес дама., Когато бях принудена да я навлека, не подозирах неприятностите, дето ме чакаха. Обаче те бяха там, ей таам, зад ъгъла, където две момчета си приказваха "Не я зяпай, няма да ти обърне внимание..." "Да бее..."
Е, аз закъснявах за даскало тъй че първото момче се оказа право. Ама само дето бързах. Не трябваше. Иначе нямаше да търпя унижението да бъда изкарвана за пример пред дъската. Дъъ, аз мразя тази униформа! И не ми отива1 Не е моят стил! Но дъъ, явно всички други мислят точно обратното. Горката Плам. Е, поне кроис я нямаше да ми се присмива... което пък можеше и да е не-чак-толкова зле.
Е, както и да е. Вече вчера мина и остана само налитането на народа от онзи сайт... дъъ! Защо когато вляза, пак имах десет непрочетени съобщения? Защо, кажете ми? Не съм кой знае какво, че да съм чак такъв център на внимание. Невърмайнд. Ще го преживея. Все някога.
Та, за днес. Мок. Направих го, хораа (и животни). Аз успях. Сега вече официално се водя във ваканция. Ендлих. И, по време на мока си играх белот, нали се сещате... и то само с момчета. Явно, статистически погледнато, момчетата повече обиат да играят белот. Но, като се вземе впредвид госпожа Мама, за която е всепризнато, че може да седи залепена на компа до 3 сутринта всяка божа вечер и след това да ходи на работа, ев тогава, статистиките могат да бъдат доста оспорени. Та, за какво говорех? А, да. За картите и момичетата. Ами така де, явно момичетата обичат да играят покер... до този извод достигнах доста лесно, особено наблюдавайки себе си. Да, аз обичам да играя покер. Всякакъв покер. Искам да играя покер, за бога!
Та. Май няма да е зле да ида да си оправя косата, защото има нужда, особено сега с двете опашки с лилавите ластици. Е, ся, носех си ги за късмет, пъъъГ. Им, приключвам за момента с малко от Хейли Зоненшайн, дано ви хареса...
"...

Пак бяхме в къщичката на старата върба и докато го побеждавах на домино, той беше изтърсил:

-Хелс, ти нали не си ми гадже?-беше се усмихнал той, а аз го гледах ококорено.

-Гадже ли? Че защо, Чък?

-Ами, децата говорят. Мислят си, че ти и аз сме гаджета.

-И на теб ли така ти казаха? На мен момичетата ми пееха “Хейли и Чък се натискат в дървената къщичка”.-бях се оплакала.

-Да.-беше кимнал твърде разбиращо за десетгодишен хлапак, който обичаше да си играе на стражари и апаши и да цели змиорките в реката.

-Ти как си представяш идеалното гадже?-бях попитала, любопитна да разбера какво очаква от едно момиче.

-Амии… трябва да е хубава. И умна. И да може да играе на домино, и да стреля с пистолет, и да кара сърф… и да е забавна, да не мълчи постоянно.

-Звучи ми доста претенциозно.

-Така е. Все пак аз съм Чък Бас, нали знаеш.-още тогава постоянно използваше това изречение с многозначителен тон, сякаш това обясняваше абсолютно всичко останало.- И все пак мисля, че трябва да прилича на теб. Ти си най-добрият ми приятел на света.

-Прав си. Това е важно.

-Хелс, а ти искаш ли да си ми гадже?

В този момент се бях катурнала от къщичката право на тревата три метра по-надолу и се бях озовала в спешното с пукнат череп, преди да мога да отговоря.

-С теб е интересно, Хелс. Винаги падаш в най-неподходящия момент.-беше крайната констатация на момчето. ...

"