Тя, І глава на ХЕВ

Тя

Ровех из съзнанието си, за да намеря нещо, което би се сравнило с усещането от онази нощ. Опитвах се да намеря нещо, независимо колко мъничко, което да ми напомни, че наистина съм жив. Е, добре де. Не точно жив. Но поне, че съществувам. Не бях жив от много време. Вече почти два века. Два века на едно безнадеждно търсене на някакъв несъществуващ идеал, прекарано в забулената сянка на следващата нощ. Хубав начин да прекарваш вечността под формата на някакъв си невзрачен вампир, няма що.
Когато си видял как всичко около теб измира, докато накрая не останеш сам в гробището, нямаш особено ясен поглед върху това дали въобще някой вярва в това, което си. Живеех сам, след като майка ми и баща ми бяха загинали в едно далечно земетресение. Харесваше ми през първите две-три години, беше забавно да скитам по света. До онази нощ, в която аз самият умрях.


Една нощ бях излязъл да се разходя в града, който в момента обитавах. Излязох от ресторанта, в който ядох. Тогава я видях за пръв път. Най-неземното създание в целия свят. Беше бледа, с много тъмни очи и къдрава русо-червеникава коса, която се спускаше свободно по раменете й. Нощта я правеше още по-красива, само загатваше нейната осезаема женственост. Искаше ми се да я питам коя е, да разбера всичко за нея. Толкова съвършена, вървяща сама по празната улица. Като призрак на едно далечно минало, когато всяка жена е била като нея.
Започнах да излизам по-често, за да я търся. Няколко нощи подред я виждах по улиците на града, очите й от ден на ден все по-изгарящи и тъмни. Усмихваше ми се някак хищно, будеше у мен желания, непознати досега. Исках да я заговоря. Щях да я заговоря. Незнайно кога.
На следващата нощ излязох отново. Тя ме чакаше на улицата, или поне това се опитвах да се самоубедя.
-Здравей отново.-гласът й бе мелодичен, пленителен, виждах я по-красива и по-реална отпреди. Съзнавах колко безнадеждно съм привлечен от нея, изглежда тя също бе наясно. Това ми хареса, защото не избяга от мен, когато се приближих още малко.-Кажи ми името си.-усмихна ми се изкусително. Сякаш бе нужно.
-Едмънт.
-Хубаво име. Харесва ми. Аз съм Мадлен. Би ли желал да ме изпратиш до стаята ми?-попита, все едно беше най-естественото нещо на света. Дори не ми даде възможност за отказ. Тя беше толкова различна от всички онези момичета, които отказваха да дадат дори една целувка, преди да са получили предложение за брак.
-С удоволствие, милейди.-подадох й ръка.
Тя ме поведе към някаква голяма къща и отвори вратата. Затаих дъх, когато влязохме в слабо осветената стая където имаше единствено един гардероб и едно легло с балдахин. И много свещи. Настина много свещи, които хвърляха сенчести отблясъци наоколо.
-Приближи се.-рече напевно, когато седна на леглото.
Изпълних заповедта спокойно, без да прибързвам.
-Харесва ли ти как изглеждам?-игриво прокара пръсти през красивата си коса.
Затаих дъх и кимнах. Можех единствено да се взирам в очите й. Тя се наклони към мен, целуна леко устните ми. Не очаквах кожата й да е толкова твърда и студена, но и така прекрасна. Не исках да спира. Устните й се отлепиха от моите и докоснаха врата ми. Потреперих от студения й дъх върху кожата си. След това усетих смазващата болка. Остри зъби бяха раздрали гърлото ми, а тя, моят прекрасен демон, пиеше жадно от кръвта ми. Не беше неприятно усещане. Болката беше примесена с удоволствие. Много удоволствие. Знаех, че ще мога да се наслаждавам дълго на това.
-Искаш ли да умреш? Аз не искам.-не ме изчака дори да отговоря.
Отворих очи и се вгледах в нея с блаженство. Сега очите й горяха в червено. Прекрасна и плашеща, тя продължаваше да се взира в мен.
-какво си ти?-попитах я, протягайки ръка да погаля бузата й.
-Твоят кошмар. Знаеш,че ще те убия, нали?-въздъхна леко.- Кръвта ти мирише прекалено добре. Грешно е.
-Ти не си демон като онези от легендите. Много по-красива си. Не си опасна.
-Погледни очите ми. Не те ли плашат? Не искаш ли да избягаш?-прошепна тя.
-Не, Мадлен. Не искам да си тръгнеш. Искам да пиеш още от кръвта ми...
-Едмънт. Не бива. Не мога да те убия. Няма да си го позволя. Ти трябва да живееш.-личеше й колко се бори с желанието да изближе потеклата надолу по врата ми кръв, но се опитваше да бъде човечна. Не разбирах защо.
-Но на мен ми харесва. И на теб ти харесва. И без това нямам за какво да се боря.
-Не мога да ти причиня това. То е най-ужасното проклятие.-погледът й все още беше прикован към двойния полумесец на врата ми.
-Наистина съм убеден, че го желаеш повече от всичко в момента. Просто го направи, моля те. Спаси ме от този свят.
-Ще боли. Много. Няма да ти хареса.Ще бъдеш жаден. Постоянно жаден. Ще трябва да се криеш.Ще съществуваш, вместо да живееш. Нима искаш това?
-Ако имам шанс да намеря някой като теб…
-Но ти намери мен.
-Да… теб. Красива и силна и…
-…вечно жадна.-довърши тя вместо мен.
-Мадлен…
-Така е, дори и да не ми харесва. Не аз си избрах съдбата, Едмънт. Но няма да причиня това и на теб. Просто няма.
-Ухапи ме, Мадлен! Ухапи ме отново, и се кълна да бъда твой до края на вечността. Само твой. Завинаги. Не мисля, че е много.
-Не си от страхливите, а? Нито от онези, които не ме вземат насериозно.
-Красива си, Мадлен.
-Красотата крие отсъствието на душа по-добре от всичко друго, Едмънт. Не забравяй това.
-Ти не си бездушна. Иначе досега да си ме убила.
-Но аз те убивам. Бавно, постепенно. Инстинктивно броя всеки твой дъх и мисля кой ли ще ти бъде последен. Тъжно е, нали?
-За мен ли ти е тъжно? Няма причина.
-Не разбираш.
-Напротив. Наясно съм колко искаш кръвта ми. И не ме е страх.
-Страх те е. Разбира се, че се страхуваш. Трябва да се страхуваш.
-Сам че аз не се страхувам. И не искам да мислиш друго.
-Трябва да вървя, Едмънт. И то преди да съм причинила нещо непоправимо.
Много дни изминаха от онази нощ насам. Бях далеч от мисълта, че тя няма да се върне. Спях през деня, а през нощта пътувах, продължавайки дългото си търсене. Вече не бях толкова глупав, макар и все още млад. Бях млад, но с погубена младост. Младост, прекършена от светкавичната поява на Мадлен.
Беше към края на третата ми година след нейното изчезване, когато зърнах отново вампири. Няма да изпадам в подробности как се бих с тях. Ненужно е. Така или иначе загубих. Така или иначе се превърнах в кошмарът, който Мадлен не искаше да ми причини. Дълго не знаех нищо освен това, че съм жаден. Жаден постоянно, всяка секунда. Но след първата година човешките ми качества бавно започнаха да се появяват обратно. Сега редом с желанието за кръв имаше и други желания.
Но първо трябваше да я намеря. Новите ми сетива бяха много по-полезни, отколкото бях предполагал когато и да е. А способността да чета мислите на хората единствено улесняваше нещата.
Не бях добър. Много пъти, подивял от жажда, приканвах някое момиче в тъмна уличка и без абсолютно никакво угризение просто я убивах. На другия ден разбира се я намираха.А аз си бях обезпечил още седмица-две живот.