Той

Оттук нататък смятам да деля живота си на това до миналия петък, и след него. Точка. Реших го окончателно, защото усещам, че Тя надделява в мен. Това е много добре. Не, дори повече от много добре. Защото Тя май се влюби. Не сме напълно сигурни все още, нито знаем дали има някакви надежди, но все пак е нещо. Мнооого по-добре от нищо. Все пак това е живот, значи трябва да се живее. И да се бориш за това... струва си, мисля. Е, то определено си струва да промениш едни навици и да се сдобиеш с други, дори и целта ти да е да откриеш Принца на бял кон.
Всяко момиче си е мечтало за него. И дори и пораснало, пак го търси. Единствения. Неповторимия. Няма значение, дали той ще язди... магаре, дали ще бъде идеален във всяко отношение и каквото и да е. Той ще бъде просто Той.
Няма да му трябват нито титли, нито някакви специални качества. Дори може да не попаднеш на него точно като в обикновения холивудски сюжет с блъскането в офиса или където и да е по улицата. Банално. Може да се познавате отдавна. Може да сте се срещнали случайно чрез общи приятели. Може да си направила някоя гигантическа изцепка. Всичко е възможно. Но фактът, че Той е Твоят принц, го усещаш. Дори и в момента статусът му да е "зает". Все някога ще се освободи. И знаеш, че тогава ще дойде твоят час. Просто е като естествения импулс да станеш сутрин и да се протегнеш, например.
Не звучи особено идилично, особено когато ти си в ролята на чакащото същество, а и със сигурност не е. Но ако толкова държиш да не чакаш за Него, риби в морето бол... само ти трябва здрава въдица и добра стръв. Та, както казвах, за всяка от нас, мили дами, си има принц. А вие, господа, е точно вие де, там със симпатичното нещо (забравих думата), обърнете малко внимание на горките дами де. Няма нужда цял ден да се снимате и после, когато някоя дама е така любезна да ви услужи с телефона си и забрави картата му с памет във вашия, или обратното, да вдигате вой до небесата, преди тя даже да е успяла да разгледа какво има във въпросната карта с памет, нали така?
Да, някои принцове са упорити, но в това им е чара. Други пък толкова силно копнееш да ги видиш отново, но не помниш какво си казала или правила и дали е етично, че си умираш от притеснение. Е, да, животът в търсене на Единствения е приятен. И вълнуващ, и весел. Мнооого весел. Най-веселото нещо обаче си остава задоволството, когато го откриеш. ;))

Аз или тя?

Аз ли съм тази, която върви така натам? Сигурно. Интересно защо обаче не усещам как краката ми се движат натам. Но къде е това натам? Има ли посока? Сякаш не съм господарка на собственото си тяло и дух. Да. Дори и дух. Защото сега, когато дупката я няма, има нещо друго. Нещо, което не е болезноно. Но и нищо, което мога да контролирам.
Аз. Аз, треперещата от студ или вълнение. Тя, която направляваше крачките ми. Аз, която не усещаше ръцете си. Тя, която без усилие вдигаше бутилката и пиеше все повече и повече, носейки забравата. Аз, която нямах спомени. Тя, която не се нуждаеше от тях. Аз, блуждаещият дух, който иска да върне времето назад. Тя, която нямаше бъдеще в миналото. Аз, обръщащата се винаги назад. Тя, която се бореше с всичко онова, което бях аз.
Тя. Тя беше прекрасна. Аз-не. Тя не можеше да изпитва съжаление. Аз можех само да повтарям колко съжалявам. Тя не вярваше в нищо освен себе си. Аз бях доверчива и глупава.
Дъждът се сипе по лицето ми. Но не съм сигурна, е това е моето лице. Има голяма вероятност да е нейното. Косата ми е мокра и започва да се къдри на места. Нейната коса е права. И оперфектна. И тя не прилича на булонка.
Шепна нещо в тъмното. Опряна на нечие рамо. Дори не знам какво говоря. Надявам се тя бда знае. Тя да може да ме прибере вкъщи. Налага се. Аз няма да мога сама.

Краят и началото

Изминаха няколко дни. Дни, в които не знаех дали отново ще открия себе си. Дни, когато нямаше как да не се попитам защо се случи всичко. Защо бях толкова глупава? Защо вярвах в онова, което бе невъзможно да е вярно? Това беше моят край.
Край на всичко онова, което можеше някога да ме очаква. Край на една надежда, която ме крепеше цяла година, ако не и повече. И сега какво, край. Сама си го направих. Аз си бях виновна за всчико, аз ще си сърбам кашата сега. И няма да се оплаквам. Или поне така се надявам.
А началото... е, то беше просто едно ново начало. Начало на всичко. Но този път различно начало. Ново начало, все едно прераждане. Едно начало, когато ще бъда отново себе си. Без значение дали това ще боли или не, без значение колко ще искам да върна миналото. Но не. Няма да искам да го върна.Ще го погреба някъде дълбоко в себе си. Някъде, където след години няма да мога да го открия. И то ще си остане просто един пропуснат във времето момент, един безпаметен период. Едно измъкване от болката.
Да се надяваме, че нея няма да я има вече. Да се надяваме, че това ще ме промени достатъчно.

Краят на ваканцията

Сутрин като всяка друга. Е, сутрин е доста силно казано, при положение, че беше три часът следобед. Но за мен си беше сутрин. Моята много снежна сутрин, която си обичах. Последният ден на моята си ваканция, една от най-хубавите, които някога съм преживявала през всичките си единадесет че и повече години в училище.
Може би, когато няма слънце, а снегът е поркил всичко със своята белота, стават чудесата. Тогава трябва да е. Защото моето си зимно и снежно и всякакво чудо се случи сега, нали така? Нямате си никаква предтстава колко е странен Бургас с целия този сняг, колко са ми странни децата, които тоолкова рядко имат възможност да си направят един качествен снежен човек, на когото да изядат носа. Странно позитивно е. Харесва ми.
Ваканцията ми си отива. Но хората като че ли не забелязват това. Не виждат, че МОЯТА си ваканция си отива, а аз се опитвам най-нагло да проспя последните си часове от нея, зада не потъна в носталгичната следваканционна летаргия, която ме обзема всеки път. Рискове на професията, какво да се прави. И като се сетя, че това ми беше предпоследната зимна ваканция в ПМГ, ми става още по-тъпо.
"Помогни ми, Господи!", иде ми да изкрещя и някак си да спра времето. Само за около още... десетина години. За да имам ваканции като тази. За да мога да се радвам на зими като тази, да мога на воля да си се спъвам по леда и да подлудявам майка ми с виковете, че искам да ида на ледената пързалка. Да съм дете завинаги. Толкова ли много искам?
Явно да. Защото, реално погледнато, ми остават само някакви си пет месеца до пълнолетие, и някак си адски ме е страх от това. Не искам да пораствам! Ще стана стара! Какво толкова лошо има в прекрасните ми седемнайсет години, ако мога да ги удължа за цял живот? Не ме интересува какво толкова ще изпусна, дори и да е един живот. Защото Аз живея СЕГА. И си искам това СЕГА, искам си сегашните приятели, сегашното всичко. Не искам да се променям. Не искам да бъда по-добра или каквото и да е, стига да съм си аз.
Сигурно звуча като някоя параноичка, за която едва ли не всичко е загубено. Но то още не е. Имам още малко време. Много малко, но го имам. Имам си моите пет месеца, зада стана един зрял човек, какъвто би трябвало да бъда, но няма да стане. Защото все пак това съм аз, а "аз" определено не е равно на зрялост, поне в моя случай.

Искам да знам...

Не знам какво ми става. Не знам нищо. Нещо в тоя скапан свят се е преобърнало. А аз не знам какво. Дори няма кого да попитам. И треперя. Не зная защо, но умирам от страх. Някакъв непознат страх, който не съм мислеле, че бих могла да изпитвам - аз, която се страхувам само от страхът. Непознатото ме плаши. Ужаснои много.
Прекалено много. Не ми пука дори за кръвта, която в момента капе по клавиатурата, докато пиша това. Не съм си направила нищо страшно - само в бързината си прескрипах пръстите на вратата, която се опитвах да затворя. Искам да знам. Трябва да знам. Налага се да знам.
Но не знам. Чувството е толкова неприятно и дезинформирано и безпомощно и всичко, че нямам идея какво да правя. За пръв път от много време насам се увствам так. И Ел я няма, за да говоря с нея... да я успокоя. Да й кажа, чевсичко ще бъде наред, независимо какво се е случило. Но, уотевър. Аз си знаех, че ще стане нещо. Но нямах представа какво. А сега нямам нищо. Макар че искам всичко. И макар че не съм банка ДСК.
Толкова много ли ми е нужно, за да съм доре? Толкова малко надежда ми бе дала всичко, когато се нуждаех от нея. Сега обаче нямам представа. А ИСКАМ да знам.

Нова надежда

Януари 2009. Трудно е да повярвам, че 2008 си отиде безвъзвратно и че не живея в един сън. Но, факт. Аз съм тук. И знам, че снощи беше истина. Защото снощи се случи най-невероятното. Нещото, което желаех от повече от година насам. Нещото, което не се и надявах да стане.
Беше дванайсет часа и двайсет и четири минути. Аз се наливах с шампанско и усилено се опитвах да си вярвам, че смъртта на една година е началото на друга. И тогава попитах една приятелка:"Да му се обадя ли?" "Опитай, нищо не губиш!", усмихна ми се тя. Е, аз звънах. И тогава чух гласът му. Най-прекрасният глас. Десет минути на някакво странно щастие, което не ми мина през цялата вечер. Не ми е минало дори и сега. Все още на устните ми е залепена великата ми огромна лигава усмивка, все още треперя. И все още го обичам повече от всичко.
Знам, нещата ще се оправят. Вярвам го напълно.
Може да звуча като някаква глупава романтичка, не отричам, че съм такава. И нямам абсолютно нищо против. Спомням си онова стихотворение, което написах преди толкова време:
"

Бележка за мен

Ставам. Рано. И търся себе си.

В света на моите фантазии.

Бележка за мен:

Престани да бъдеш дете.

Не се намирам. Поглеждам в огледалото.

И там ме няма. Може би нямам лице.

Бележка за мен:

Ставаш параноична.

Излизам на улицата. Където има хора.

Които нямат лица. Като мен.

Бележка за мен:

Млъкни и заспивай.

Вятърът удря силно по страните ми. Студен е.

Може би все пак имам лице. Невидимо.

Бележка за мен:

Сънуваш.

Слънцето пари в очите ми. Заслепява ме.

Мрак. И тогава ти се появяваш.

Бележка за мен:

Внимавай какво си пожелаваш.

Доближавам се до теб. Дъхът ти е горещ.

Срещу ледените ми пръсти.

Бележка за мен:

Огънят винаги пари.

Може би си истински. Ще те докосна.

Очите ти са вперени в мен. Тъжно.

Бележка за мен:

Събуди се.

Протягам ръка. Към лицето ти.

Ти се усмихваш. И изчезваш.

Бележка за мен:

Нали ти казах?

Сега аз плача. За теб.

И се проклинам. Защото те обичам.

Бележка за мен:

Все още?

Винаги. Въздишката ми е като мъгла.

Отварям очи. И се събуждам.

Бележка за мен:

Крайно време беше."

Моето събуждане. Моята 2009. Моето ново начало.
Обичам маргариткиии!