dA lover

Тотално обожавам дА!!! С всичките толкова яки хора, който фейвват мойте нещица и с които мога да се забавлявам ^^
И блога си обичам, защото тук е мястото, където изразявам себе си.
Ама най-много от всичко си обичам живота навън. Моят си. С Крис, Ани, Тита и още много много други, които го правят такъв, какъвто е.
Таа, днес малко имаше леко бачкане... ама само малко... като пробно или нещо такова^^
И климатикът няма намерение да ми минава, днес го издразних още повече с една бяла скрежина, която, повярвайте ми, е най-хубавото нещо на света, особено когато ти е жегавичко, при това доста =)
ИИ днес май няма да коментирам друго, освен че Edguy са адски невероятна група и че не мога да спра да си ги слушам =) Sex, Fire, Religion (rock)
В това няма ирония! Това е една от най-яките песни на света, нюмакар че Tears of a mandrake и Speedhoven също са много невероятни ^^
Ииии, зайчета за всички,
Плам

Грип + Go to the beach rullz

Мда, болна съм. От климатик. Ако не ви е ясно за какво говоря, седващите няколко редчета би трябвало да ви помогнат. Иначе можете с удоволствие да ги пропуснете...
И така, боледуването от климатик, това е определен вид грип, който си навличаш сам. Даа. Не че другите видове грип не си ги навличаш сам де, но както и да е... Та, това велийко заболяване най-често се получава, когато определени субекти (в случая аз) забравят климатика пуснат на охлаждане за... хъм... да речем няколко дни. И тогава една сутрин се будите със силна кашлица и поредните кошмари, този път различни от Едуард и котки (опазил ме Бог) и включващи разни рождени дни и други мероприятия, които имам или нямам намерение да посетя.
И ето го проблема - опитвате се да кажете на татко си едно мноого бодро (и прозяващо се) "добро утро", когато изведнъж започвате да кашляте като закоравял пушач, или по-скоро запушен комин на нефтопреработвателна фабрика, само че без излишното количество дим. Е, естествено, обжвиняват ви точно в това и вие гледате да изглеждате невинно, защото просто сте спали малко на климатик, какво толкова... Следва пийване на малко бира (и още дразнене на гърлото)... може би водата би била по-добър вариант, но пък бирата е вкусна. Ениуей, след това половинчасово занимание се чувствате като след пет дни тежък физически труд и прегазване, което разбира се може и да е станало... в сънищата ви. Ии, да. Сядате да пишете малко, да се разсеете уж... само дето се уморявате още повечее...
Пускате си някоя стара и глупава и неангажирашща съзнанието комедия и започвате да си нанкате, докато злобният скайп, който сте забравили пуснат, ви събужда с няколко пропуснати разговора от човека, когото мислите, че не би трябвало да ви пише, след като вчера изрично сте му забранили да ви безпокои, но защо не, разбира се, да ви събуди с уговорки за плаж утре, нас които вие демонстративно отказвате под предтекст, че утре сте "заети с еди-кой-си".
Иии, очаквате мама да се прибере и да каже, че ще се ходи на плаж. вие, разбира се, вече няма да изглеждате особено сънени, и ще проявите завина доза ентусиазъм, като ще избягвате говоренето. ИИИ, общо взето това ще бъде денят ви. Нищо изненадващо... Нищо необикновено днес.
А, и да, забравих да кажа, че адски се нервите, защото след два дни ви излизат резултатите от изпита... но това не е болка за умиране. Чак такава...

зайчета на вс,
Плам

Искахте пост? Еми, добре, какво да ви правя.
Първо, казвам се Ирония. Официално като си сменям личната карта ще се кръстя така.
Второ, тва да живееш без любов не било чак толкова гадно, колкото си въобразявах. Просто е малко неприятно и ... хъм... иронично. Защото за мен в момента, за това, което съм аз, иронията е всичко.
Тя е вътре и извън мен, около мен. Усмихва ми се, помахва ми с ръка да се приближа към нея.
И аз, разбира се, го правя. Защо ли? Трябва ли да се тъпча със здравословната си доза ирония всеки ден, за да започна наистина да живея? Да. Аз живея, боря се, и толкова.
Не мисля, че имам силите и смелостта да понеса повече любов. Имам приятелите си. Имам Крис. Имам вдъхновението, което ми трябва.
И какво толкова, че преди не оценявах това? Какво толова наистина? Какво, че идеята за това някой да ме обича, един определен човек да ме обича, значеше всичко. По дяволите, аз съм адски щастлив човек!
Дори и иронията на цялото ми съществуване да ме влудява, да ме прави крайно неадекватна и да ме кара да сънувам кошмари, в които аз съм Бела Соун, а Едуард Кълън иска да сготви собствената ми котка (моята си котка де-> Бу). Даа, това е животът. Една ирония. Една болка, която понасяш всеки ден и накрая почти привикваш с нея. Почти я забравяш, обаче тя все още е част от теб... неделима част.
И така, класация на най-ироничките текстове (Засега Топ 10):


10. Sunrise Avenue - Not Again
It was real the feeling I had for you
And you told me how you need me too
Everyone kept saying it's not the real thing
How dare you break my lonely heart
And dance on the pieces
Being with you just tares me apart
Not again and again
Take you love and leave me behind
Realize we're mistaken
I don't need to be torn down
Not again and again
I've been wanting to die, just so you know
Trying to show them all how I'm alone
I've been hating my bedroom in the night
I've seen heaven and hell with you
I believed the lies you said were true
I've been trying to grow, I've been holding on
I've been trying to be strong


9. Three Days grace - Over And Over
I feel it everyday it's all the same
It brings me down but I'm the one to blame
I've tried everything to get away
So here I go again
Chasing you down again
Why do I do this?
Over and over, over and over
I fall for you
Over and over, over and over
I try not to
It feels like everyday stays the same
It's dragging me down and I can't pull away
So here I go again
Chasing you down again
Why do I do this?
Over and over, over and over
I fall for you
Over and over, over and over
I try not to
Over and over, over and over
You make me fall for you
Over and over, over and over
You don't even try



8. Nickelback - How You Remind Me
This is how you remind me
Of what I really am
This is how you remind me
Of what I really am
It's not like you to say sorry
I was waiting on a different story
This time I'm mistaken
For handing you a heart worth breakin'
I've been wrong, I've been down
To the bottom of every bottle
Despite words in my head
Scream "Are we having fun yet?"
Yet?, Yet?, Yet?, no no


7. Scorpions -Still Loving You
Love, only love
Can break down the walls someday.
I will be there, I will be there.
If we'd go again
All the way from the start,
I would try to change
The things that killed our love.
Your pride has build a wall, so strong
That I can't get through.
Is there really no chance
To start once again?
I'm loving you.


6. Edguy - Speedhoven
You've been waiting for the one
To bring you joy and ecstasy
And you've been waiting for a song
And you demand to feel the tragedy
But when it's right out of control
And it's not your song anymore
And you are ready to forget
The truth that you'd been asking for


5. Sunrise Avenue - Only
You say the ride is over
You want to leave the road behind
Till the day you walked away
You made the world be all mine
I'll be cool 'though it gets colder and colder
I'll be fine cause it's not over
Cause my dreams are all blind
They take me back to our time
And make you be mine only
Let me leave tears behind
I dry them only for you
And make you be mine onl


4.Stacy Orrico - Stuck
Every now and then when I’m all alone
I be wishing you would call me on the telephone
Say you want me babe but u never do
I feel like such a fool
There’s nothing I can do
I’m such a fool for you
I can’t take it
What am I waiting for?
My heart still breaking
I miss you even more
And I can’t fake it
The way I could be so...
I hate you
But I love you
I can’t stop thinking of you
It’s true I’m stuck on you


3. Thousand Foot Krutch - Last Words
There's so much I've done wrong
Since I left it hit me so strong
Take my hand and let's walk through
All the times I've lied and hurt you
Those people, please love them
Don't hate them, we're not above them
You can have everything, but have nothing
Listen I've got to tell you something
These are the last words
I'm ever gonna get to say to you
When everything falls away from you
Take these words
And know the world is not worth leaving


2.Sunrise Avenue - Kiss'N'Run
I’m not made to kiss and run
Say I’m not the only one
Getting over you in a weekend
If on Monday I’ll be fine
Why can’t I sleep tight tonight
And just walk away and leave her(тук ако беше "him" щях да се гръмна)
Cuz I’m not made to kiss and run


1. Vertical Horizon - Everything You Want
I am everything you want
I am everything you need
I am everything inside of you
That you wish you could be
I say all the right things
At exactly the right time
But I mean nothing to you
And I don't know why

Ангелът (продължение)

И защото не ми се говори за това как се чувствам, ето ви едно малко продължение ;))

Тя надигна отново глава, за да потъне в очите му.Изгаряха я. Толкова сини, толкова древни. Така близки, но и толкова далечни. Не беше мислила, че реално биха били такива. Обичаше го. Не я беше страх. Нито за миг не усети нещо уплашено у себе си, нещо което да й казва да бяга, докато можеше. Той беше Ангелът на смъртта. И какво толкова? Все пак беше Леон. Тя му бе дала това име. Принадлежеше й. Нищо, че можеше в следващата секунда просто да я хване за ръка и да я помъкне към отвъдното, за да се сдобие с душата й. Нима това щеше да бъде много?
-Не ме е страх от теб.-отново се заслуша в ударите на сърцето му като омагьосана.-Знам, че може и да ме убиеш.Не ме интересува. Засега си тук. Това е хубаво, Леон. Харесва ми.
Той въздъхна.
-Да. Грешно е в мен да се борят всички тези желания, обърнати към теб. Но е лесно да съм човек, да се контролирам. По-лесно е, отколкото като статуя.- погали я леко по бузата.
-И на мен ми е лесно да съм човек с теб. Другите хора не ме разбират.-сега тя въздъхна.
-Не бива да те интересува. Повечето хора са повърхностни и глупави. Не се радват истински на нищо, докато не дойде време да го загубят. Ти обаче не ми изглеждаш такава. Нетипична си. Интересна. Непредвидима. Кой друг ще идва всяка вечер да си приказва със статуя?- ухили се той.
Тя се изчерви. Беше прекрасна. Почти дете. Невинна, но и зряла. Неумела, но и сигурна в стъпките си. Как искаше душата й да е негова! Злокобни желания и човешки страсти се преплитаха в неговото съзнание. Не знаеше какво е редно да направи. Знаеше само, че скоро няма да може да съществува без нея.
Единственото, на което бе способен в момента, бе да я притисне по-плътно в обятията си и да се надява нощта да не завърши прекалено рано, преди изобщо да бъде започнала.
За Катрин времето също минаваше бързо. Много по-бързо, отколкото изобщо би желала. Всяко докосване, всеки миг се размиваше, губеше се в омаята от предчувстването на следващия.
-Ти направи всичките ми нощи незабравими. Поне всички, откакто идвам тук.
-В гробището ли? Ти и преди си идвала. Тогава не беше нощ… може и да не искаш да помниш. Обикновено вие хората имате склонност да отблъсквате от съзнанието си неприятните спомени, макар че в тях понякога има и толкова много красота. Болка, да. Но и красота. Както една роза без бодлите си не би била толкова красива.
-Правилно. Не би била. Не би била цялостна. И се лъжеш. Спомням си първият път, когато те видях. На погребението на баба. Спомням си как майка ми ми разказваше, че ти я водиш към небето.
-Така ли?-подсмихна се той.- Рядко водя хора към рая, ако изобщо може да бъде наречен така.
-Ами как го наричаш?-заинтригувана, тя се освободи от прегръдката му. Осъзна, че той все пак е ангелът на смъртта. Че обикновено би трябвало да е лош. Само че осъзна, че не й пука. И все пак попита.- Ти лош ли си?
-Изглеждам ли ти лош?
-Не, Леон. Изглеждаш ми красив. И добър.
-Ами тогава вероятно изглеждам лош само на лошите.-вдигна рамене. Разбира се, понякога и добрите ме виждат с косата и дългата черна мантия, но това е защото рядко имам какво друго да сложа, а и тези доста оприличават смъртта според повечето хора.
-Би ли спрял да ми обясняваш какво мислят повечето хора? Мен ме интересува само какво мислиш ти. И какво мисля аз.-гласът й беше като на малко дете, което искаше нещо. Сърдит и незадоволен.
-Дразниш ли се от това?-вдигна вежди над обаятелните си очи.
-Ами, леко. Просто не съм като повечето хора. Затова не обичам да ми казват как правят повечето хора. Извинявай, но е част от същността ми да приемам тези думи като упрек… цял живот съм живяла с това усещане…-вдигна рамене и го гушна леко.-Разкажи ми, Леон… какво е да отнемаш най-ценното на хората?
Той примигна. Прищя му се да не й бе давал свобода за такова действие. И определено беше сигурен, че не би предпочел да тговаря на тази въпрос. Но го направи.
-Усещането ли? Различно. Понякога ме е жал за хората, които са живели по правилен начин… жал ме е и за невинните, чийто живот отнемам. Но понякога, когато идва време на убийците да умрат, възмездието е доста силно… Отмъщение, почти радост… Може би и самите души ми влияят. Понякога говоря с тях.
-Кога?-интересът бе събуден у нея като пламък и нямаше да угасне скоро. Той ясно го откриваше в сивите й очи.
-Когато виждам, че наистина имат нужда от това. Когато откривам нещо неопетнено в душите им. Нещо, което не обичам да отнемам.Любов.
-Дори и любов ли си отнемал?-лицето й леко се изкриви от изненада. Може би пиедесталът, на който тя го беше поставила, се бе разклатил малко.
-Случвало се е. – рече тихо и я доближи още до себе си.
Тя се чудеше. Остави се на прегръдката му, но не можеше по никакъв начин да п-повярва, че нейният ангел, нейният Леон, би бил способен да отнеме любов… трябва да е имало причина, помисли си. Няма как да е било другояче. Може би тази любов е била зла, обсебваща, забранена.
Стресна се. Нима тяхната любов, ако изобщо я имаше, не бе забранена? Дали и тя нямаше да стане жертва на това? Дали Леон нямаше да изтръгне сърцето й само с една своя дума, след това да го остави кървящо на пътя, където колите да го прегазят, и да си тръгне? Заболя я. Вече бе взела решението си, но имаше несигурност. Имаше очакване, копнеж…
-Само не взимай моята любов.-помоли го тихо, с наведена глава.
-Няма.-отново погали страните й.-Ако усетя подобно желание у себе си, Катрин, ще бъда достатъчно силен да устоя. Или да избягам. Но ти няма да умреш. Няма да съм този, който ще вземе душата ти в ръцете си.
-Но ти вече я взе. Още като беше статуя. Още когато се влюбих в теб.-изчервяване. И признание.
Той повдигна лицето й към своето.
-Казваш, че ме обичаш?-въпросът бе реторичен, но тя все пак кимна. И пак се опита да наведе глава.-Не се срамувай от това. Виж ме само… ти харесваш външността ми. Привлечена си от мен. Това се случва. Нормално е. Но ненормалното в случая, Кати, е че и аз теб обичам. Обичам те много повече, отколкото можеш да си представиш. И все пак мисля, че е малко. И все пак не съм сигурен, че ще ми е достатъчно, за да не те убия.
-Но на мен ми стига.
-Знаех си, че това ще кажеш.-погали я небрежно по косата.-Май започвам да те разбирам. Малко приличаш на мен. Добрата част от мен. Ама съвсем малко, защото лошата винаги ще е тук, вътре- той посочи сърцето си- и ще чака своя час.
-Тогава да заключим сърцето ти.
-Ще ми се да можех.
Вдигна я на ръце. Лесно, кротко, човешко движение.Учуди се на себе си. Нима беше толкова силен? Нима можеше все пак да не й вземе душата? Едва ли. Но нямаше да си го признае. В никакъв случай. Тя трябваше да е спокойна. И щастлива. А искаше него. Значи и той имаше правото да я иска? По някакъв непознат, човешки начин?
-За какво си мислиш.-засмя се звънливо тя.
-За много неща. По едно и също време. За това, че зората скоро ще дойде. И тогава ти ще трябва да се прибереш.
-Тогава сънят ще свърши и ти ще изчезнеш, така ли?-страх се долавяше от всяка една от думите, които тя произнасяше.
-Само за пред деня. Знаеш, че съм дете на нощта.
-Но знам, че те искам в моя свят.
-И все пак, не мислиш ли, че би било твърде хубаво?
-Би било истински живот за мен. Животът в нощта ми харесва, но през деня е много по-цветно.
-Ти си дъгата на моята нощ, нали знаеш?
-Знам ли?-попита тя, но нямаше възможност да отговори, защото хладните му устни бяха докоснали нейните.
-Мисля, че това отговаря на върпроса ти.-издиша тежко.
Първата целувка. Истинска целувка. Истинско човешко преживяване. Дощя му се да подскочи.
-Искаш ли да оставим останалия свят намира? Просто да стоим тук в тишината? Да й се насладим?
-Каквото поискаш, Кати. Каквото поискаш.
-Целуни ме пак.
Тя направи уж невинен жест.
-Не. Веднъж на нощ ти е напълно достатъчно.
-Не е. Беше прекалено кратко. Искам още от това чувство.- изхленчи. Отново беше невинно малко дете. Дали можеше да го оплете в мрежите на желанията си?не знаеше.-Моля те, Леон. Само още веднъж.
-Не разбираш ли, че е опасно за теб? Така, както сме-той я повдигна леко и посочи начина, по който се бяха долепили един до друг.- не усещаш ли? Не те ли е страх? Не разбираш ли, че обвързвам душата си с твоята? Че това може да ти навреди.
-Но това е, което ме прави щастлива. Целуни ме пак.-рече настоятелно и установи с неудоволствие, че не е на земята и за жалост не може да тропне с крак.
-Една целувка, и след това се прибираш право вкъщи.-тонът му беше сериозен, умислен.-Наистина слънцето ще изгрее скоро.
-Това ултиматум ли е?-пусна една крива усмивка тя.
-Кати, ако хората усетят, че статуята липсва.. ако видят теб тук.. всичко може да се случи. Съдбата не обича да си играят игрички с нея, трябваше досега да си го разбрала.
-Може би вече съм го разбрала. И все пак не ме интересува. Целуни ме.
Леон вдигна рамене и я пусна нежно на земята. След това я придърпа близо към себе си и я целуна. По-грубо, по-ненаситно от предишния път. Остави я без дъх.
Тя усети, че главата й се замайва. Дробовете й пищяха за въздух, но не искаше да прекъсва целувката. Съзнанието й започна да губи контрол над тялото и много скоро тя се олюля, облягайки се на него. Едва дишаше.
-Какво ти е? Нещо лошо ли направих?-тонът му беше шеговит, макар че в него се четеше и не добре прикрито притеснение, което тя долови. Май мислеше доста повече за нейното състояние, отколкото за своето собствено. Това й хареса, но и същевременно я уплаши. Той беше човек едва от няколко мига… добре де, часа. А вече се държеше, все едно са били заедно с години.
-Не, нищо…- гласът й още бе задъхан, дишаше все така накъсано.- Просто се замислих за момент и тялото и умът ми не се координираха равномерно. Умът ми често избързва пред реакциите ми.
-Интересно.-целуна леко шията й той.
Замисли се. Отново.Толкова крехка и нежна, толкова феерична с изумруденозеленото си кожено палто, тя изглеждаше така, все едно току-що се бе измъкнала от детска приказка. Спомни си за “Красавицата и звярът”. Много подходяща в техния случай, очевидно. Прекалено подходяща.
-Защо замълча?-усмихна му се тя.
-Вгледах се в иронията на детските приказки и това, което сме ти и аз. Нищо повече.
-И какво толкова видя в детските приказки? Да не би аз да съм Снежанка, а ти да си принцът на бял кон, който ще ме спаси от злата ми мащеха?
-Оу. Не. Мислех, че в нашият случай е по-уместно да е “Красавицата и звярът”.-отвърна той, учуден от опитите й да спори. Или по-скоро от опитите за спор, които предстояха. Познаваше я.
-Не съм съгласна. Нито аз съм красавица, нито ти си звяр. Така че, не си особено оригинален.Очаквах повече. И все пак, може би историята не е чак толкова неподходяща, но само когато се вземе предвид че накрая звярът се превръща в приказен принц и те заживяват щастливо до края на дните си.
Той й се ухили. Беше познал. Изглежда започваше да разбира логиката на мислите й по-добре, отколкото изобщо се бе надявал.
-Кати, трябва да вървиш вече. Сериозен съм. Слънцето почти се показва. Довечера.-погали я по бузата и изчезна в сенките, оставяйки я сама. Секунда по-късно отново бе статуя. И за пръв път това беше по-болезнено от всяко друго сбогуване.
Сълза се търкулна по бузата й.
-До довечера, Леон. На същото място, по същото време. –погледът й се зарея нататък, към небитието. Започваше да се развиделява.
Тя тръгна надолу към портичката на занемареното гробище, главата й пълна със случките от изминалата нощ. Обръщаше се почти на всяка крачка, за да помаха отново на статуята, вследствие на което се препъваше доста по-често от нормалното.

Ангелът

Не съм писала отдавна, така че това може би ще бъде нещо като извинение ;))

Пролог

Статуята. Тиха, самотна, пуста. Бездушна. Дъхът й спря.Отново там, откъдето бе тръгнала. Там беше на път да приключи целият й живот. Кръговрат на съдбата, игра на сенките.
Онази нощ той беше казал нещо.
Но тя, тя не помнеше. Не искаше да помни. Не трябваше да помни. Изтрий душата си. Изтрий спомените си с гумичката, с която триеш скиците си. Би трябвало да бъде лесно.
Триеш. И хоп-парчето вече го няма, заменено от чисто нов слой бяла хартия. Нищо, че след още две или три такива изтривания в листа ще се появи дупка. Нищо. Ти така или иначе ще се превърнеш в дупка.

Ангелът

Туп-туп-туп. Едно сърце биеше в тишината. Туп-туп-туп. Нарушаваше покоя в привидно мъртвото гробище. Чу се човешка стъпка. Едно изсъхнало листо стана на прах. Още една стъпка. И още едно листо.
Фигурата на момичето бе трудна за различаване в мрака, прекалено трудна. Изчезваща на моменти, но в други ясна, огряна от ореола на сребристата луна. Ангелът на смъртта въздъхна.
Добре беше да бъдеш статуя да наблюдаваш смъртните. Беше забавно, когато някои от тях дори се облягаха на него, допирайки устни до каменните му гърди. Усещането беше почти гъделичкащо, той едва се сдържа да не се разсмее.
Момичето се приближи и направи точно онова, за което се беше замислил. Допря устни до гърдите му, горещи и меки. Нежни устни. Тя не знаеше, че той усеща. Нямаше подозрение, нямаше свян у нея. Може би дори не вярваше в неговото съществуване изобщо.
Имаше си някои предимства да се правиш на статуя и да пазиш гробището, реши той и почти осезаемо въздъхна.
Тя надигна глава. Помисли, че вятърът е повял. Огледа гробището, но то отново беше затихнало. Сякаш с въздишката на ангела всичко се беше съживило, но след нея отново се бе върнало в първоначалното си положение. Втренчи се умислено в бездушните мраморни очи на ангела, без да осъзнава, че и той разучава нейните. Че следи поведението й.
Очите й. Бяха сиви, може би зелени на светлина, сега бяха сребристи. Като луната. Кожата й беше бяла, много бяла. По детски нежна, недокосната. Е, тя се беше докоснала до него, но той не броеше себе си за нещо живо.
Той често казваше:
-Адът не е над мен или под мен, той е вътре в мен.
Жалко само, че нямаше кой да го чуе. Проклет да бъде сам. Такъв беше. Но нима в това проклятие нямаше и някаква особена красота? Болка, за която да мечтаеш, когато не я изпитваш? Нима в това да си близо до хората и далеч от тях едновременно нямаше нещо особено привлекателно? Нещо човешки невинно? Не беше ли това, за което копнееше?
Тя пак подпря лице върху него. Майка й никога нямаше даже да си помисли, че нейната драгоценна дъщеричка би се домъкнала в гробището през късните часове на нощта, когато трябваше да спи. Бялата й рокля беше леко издрана в краищата, обувките-изкаляни. Нищо. Нали беше дошла, за да види него?
Помнеше деня, когато за пръв път видя статуята. Тогава беше още малко момиченце, страхливо увиснало на ръката на майка си, плачейки за починалата си баба. Ангелът. Красив и бял, деликатен, величествен. Пазител на мъртвите.
Мама беше казала, че той пази душата на баба. Че той ще я отведе до небето, където светлината щеше да я обгърне и тя да бъде щастлива до края на вечността. Може би това беше просто една от онези приказки, които се разказват на малките деца, за да бъде животът им по-безгрижен и по-лесен. Тя се усмихна. Вече беше голяма. Сама, защото беше странна. Сама, защото единствена обожаваше книгите и в техните разкази откриваше своите недостижими хоризонти. Нямаше нищо лошо в това да харесваш един ангел, нали? Все пак той нямаше ей сега да се раздвижи и да направи кой знае какво? Той трябваше да бъде добър. Той беше статуя.
Нещо го зачовърка отвътре. Странно, грешно желание. Желание да разкрие себе си. Същността си. Да, онази същност. Същата, за която си помислихте, онази с рогцата и опашката и крилете. Уплаши се от себе си. Как можеше дори да иска това? Не искаше ли по-скоро да наблюдава. Не знаеше ли тя, че трябва да бяга, вместо да търси утеха и опора у него, късчето мрамор? Явно не. Не разбираше, че животът й виси на нишката на неговата воля. А тази нишка беше толкова тънка, толкова опасна, така несигурна. Как да я накара да избяга? Как? Зачуди се. Искаше да й покаже, че не е сама, че няма от какво да я е страх. Само че всъщност имаше. Винаги имаше. Да се покаже или не? Да бъде ли добър, или просто да изникне пред нея на мястото на статуята, която беше с думите “Хей, здрасти, аз съм Ангелът на смъртта и не искам да те убия, но ей сега ще те заведа в отвъдното.” Та дори самите думи звучаха глупаво. Повече от глупаво. По-скоро биха подхождали на някой откачен простосмъртен,отколкото на него, реши той. Имаше и трети вариант. Да придобие човешка форма. Някак си. И, знаейки без да знае откъде, че тя щеше да се появи и следващата нощ, просто да се покаже пред нея. Като че ли това звучеше малко по-приемливо. По-човешко. Ако не успееше да устои на желанието да я убие, просто щеше да си стане пак статуя, която не може да прави нищо. Само да наблюдава.
-Трябва да тръгвам.-прошепна тя по погали леко ръката на ангела. Разбира се, че нямаше как да отвърне на докосването й. Но й се искаше да беше възможно. Той бе прекрасен.
Тя погледна унило обувките си, погледна и роклята, и тръгна към скърцащата вратичка на гробището. Обърна се няколко пъти назад. Искаше отново да се върне. Възможно най-скоро.
-ще дойда утре.-думите й бяха понесени от ветреца, така че той ги чу.

Тя изпълни обещанието си. На следващата нощ отново се появи. Отново направи същите неща като предишната. Дори го погали. Беше с червена рокля този път. По-красива. По-женствена. Сякаш бе нужно. Дори остави цвете в краката му. Цвете за него. Не му стигна смелостта да опита да се превърне в човек. Искаше още малко да я погледа. Само да я гледа, убеждаваше се. Нищо повече. Тя щеше да дойде отново. Може би тогава…
Така мина есента. Дойде и зимата.Всичко наоколо замръзна, а тя продължаваше да идва. И беше все така нежна и красива. Един живот, който не трябваше да бъде пропилян. Един живот, който ангелът искаше за себе си.
Коледа дойде и донесе много сняг, а тя беше бяла като него. Ангелът реши, че не може да протака вчено тази игра на криеница.
Тя се влюбваше. Влюбваше се в статуята, която й беше добър слушател. Мълчалив слушател, който не я упрекваше. Вече нямаше рози, които да му носи. Имаше само себе си. Безнадеждност. Тъга. Тя съзнаваше, че няма смисъл да обичаш статуя.И все пак правеше точно това. Затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Денем спеше, тъгуваше. Вечер отиваше на гробището и живееше. Колко объркан свят. Колко объркани представи имаше, сама разбираше. И все пак това не я касаеше, докато нейният ангел беше там, леко усмихнат, вечно красив, готов да я изслуша, чакащ тя да долепи устни до студените му гърди… Дали да не му купи подарък за коледа? Учуди се.
Когато стана по-късно, когато дойде време да излиза, тя реши. Кръстчето на врата й може и да не беше нещо особено, но бе много. Нещо, което й беше дала баба. Той сега пазеше баба. Значи не беше грешно кръстчето да стане на статуята, надяваше се, докато вървеше с бърза крачка през преспите сняг, които бяха направили гробището по-малко страшно. Подходящ дом за него.
Отиде на мястото. И остана за миг там.
Статуята я нямаше.
Болка. Страх. Загуба. Всичко се преплиташе в съзнанието й. Убита надежда. Любов, невъзможна, нереална, но и толкова искрена, колкото изобщо бе възможно. Толкова чиста. Смърт.
Стъпки.
Леки, тихи, почти нечовешки. Несигурни. Доближаващи се. Тя се извърна.
И там бе той.
Той срещна очите й. Сиви, не беше се лъгал. Знаеше отдавна. Беше още по-красива. Перфектната жертва. Нежна, крехка, кротка. Обърната към него. Той седна на снега срещу нея, едва владеейки се.
-Здравей.-каза с глас, който явно беше негов.По принцип не говореше. Затова се изненада сега колко мек и топъл звучеше тонът му, като на добър приятел, с когото можеш да пиеш чай в студените зимни нощи.
Тя въздъхна. Впери поглед в ангелските черти, сравнявайки ги с тези на статуята. Беше ли възможно? Не си позволи да събужда у себе си надежда. Само изрече едно тихо “здрасти.” Не можеше да спре да го гледа. Съвършен, в плът и кръв, тук. Облечен с лека бяла риза, разкопчана на гърдите, и с черен панталон. Не му ли беше студено?
-Аз съм… нали знаеш…-той започна да й говори като на малко дете, а тя очакваше всеки момент да се разтопи.
-Знам ли наистина…-не беше сигурна дали е попитала на глас, но той й отвърна.
-Знаеш, разбира се. Ако ти не знаеш, кой изобщо би знаял?Аз съм онзи,когото ти посешаваше всяка нощ от много месеци насам. Аз съм онзи, който носи смърт, а не живот. И все пак съм тук.
-Значи това е сън? Когато се себудя,ще осъзная ли, че съм мъртва , а ти си просто статуя?
-Може би. И аз не знам дали не си просто плод на моите развинтени фантазии.-рече.
Тя се усмихна мило и срамежливо.
-В такъв случай и двамата имаме доста развито въображение.
Той кимна, очаквайки тя да хукне да бяга всеки момент. Това обаче не стана. Стоеше като закована на снега до него, свита в изумруденото си палто, и му се усмихваше твърде спокойно за някого, който ей сега се готви да избяга. Прекалено спокойно за вкуса му. Той беше опасност. Значи все пак тя нямаше никакъв инстинкт за самосъхранение. Запита се дали би трябвало поне малко да тъгува, че ситуацията е такава, каквато е. Но откри в себе си единствено и само радост, щастие. Освен желанието да я отведе в отвъдното, разбира се. То го съпътстваше постоянно. Все пак беше по-лесно да контролираш човешко тяло от това да си статуя, усмихна й се.
-Ти нито веднъж не ми каза името си. А ми разказа толкова неща…-изказа един от копнежите си на глас.
-Така ли?... Дори не съм усетила… Казвам се Катрин.
-Красиво име. Много красиво. Отива ти.
-Благодаря.-тя се изчерви и на свой ред му зададе съшия въпрос.
При което той просто вдигна рамене. Светлокестенявата му коса, достигаща почти до брадичката покри лицето му.
-Аз нямам име. Наричат ме Ангелът на смъртта, макар че не съм никакъв ангел, като погледнеш реално на нещата. Аз просто предавам хората в ръцете на по-висши сили. Отнемам им малкото, което имат-правото да живеят. Сигурно някой ден ще го направя и с теб.-въздъхна, отново предизвиквайки повей на вятъра.
-Трябва ли да ме е страх?-тя не очакваше отговор. Въпросът си беше реторичен.-Защото изобщо не се страхувам.
-Наистина трябва. Мога да те убия, без дори да искам. Едно единствено мое движение е способно да го направи. Да те отведе там, където няма Ад и няма Рай, там, където всичко започва и свършва за всеки един от вас, хората.
-Не ми звучи чак толкова злобно и неприемливо. Особено ако това е мястото,където и ти живееш.
-Аз не живея. Аз горя. В мен се гонят две души- на ангел и на демон. Искам да те опазя от себе си, да бягаш. Но и не искам. И знам, че трябва да те пусна да си идеш, но не мога… и все пак не това е най-лошото. Най-лошото е, че дори не съм човек…
Макар и говорът му да беше бърз и накъсан, Кати го разбра. И не го разбра едновременно. Тя искаше просто да е до него. Той искаше да я убие, и все пак да не я убие. Ама че странно. Но, щом не искаше да я убие, поне не в момента, имаше някаква вероятност да я харесва, била тя и минимална.
Доближи ръката си до неговата.
-Как мога да те наричам?
-Както решиш. Досега никой не е търсил име, с което да ме нарича. Обикновено са твърде заети да се страхуват от мен. Избери ми име. Наричай ме както желаеш.
-Леон ми звучи добре. Мисля, че ти отива.
-Тогава ме наричай Леон. Наистина е все едно и наистина бих предпочел да бягаш от мен, вместо да стоиш и да се опитваш да ме докоснеш.
-Но аз не бих. Нараняваш ме, като говориш така. Аз искам да съм тук.
-Но нали знаеш, че нощта скоро е свърши? Че магиите все някога умират?
-Умират ли? Та ти си безсмъртен.
-Аз не съм обикновена магия. Аз съм проклятие. Нямам душа, нямам съвест. Наблюдавам. Избирам кой кога да си отиде. Ни повече, ни по-малко.
Тя се взря в сините му очи и видя, че той не я лъже. Той вярваше във всяка една от думите, които устните му изричаха… Само че не беше прав. Тя не можеше да се съгласи. Ако беше бездушен, той просто щеше да си остане статуя и никога да не й проговори. Щеше да я остави да страда по него…
Щастие. Миг светлина. Магия. Тя накара тялото си да се доближи още малко до неговото. Облегна глава на гърдите му, точно както бе правила стотици пъти. Сяга не бяха от камък. В тези гърди биеше сърце, човешко сърце, изпълнено със съмнения. Сърце, което тя искаше да бъде нейно. Но нима то вече не беше? Нима можеше да не бъде?