Ангелът (продължение)

И защото не ми се говори за това как се чувствам, ето ви едно малко продължение ;))

Тя надигна отново глава, за да потъне в очите му.Изгаряха я. Толкова сини, толкова древни. Така близки, но и толкова далечни. Не беше мислила, че реално биха били такива. Обичаше го. Не я беше страх. Нито за миг не усети нещо уплашено у себе си, нещо което да й казва да бяга, докато можеше. Той беше Ангелът на смъртта. И какво толкова? Все пак беше Леон. Тя му бе дала това име. Принадлежеше й. Нищо, че можеше в следващата секунда просто да я хване за ръка и да я помъкне към отвъдното, за да се сдобие с душата й. Нима това щеше да бъде много?
-Не ме е страх от теб.-отново се заслуша в ударите на сърцето му като омагьосана.-Знам, че може и да ме убиеш.Не ме интересува. Засега си тук. Това е хубаво, Леон. Харесва ми.
Той въздъхна.
-Да. Грешно е в мен да се борят всички тези желания, обърнати към теб. Но е лесно да съм човек, да се контролирам. По-лесно е, отколкото като статуя.- погали я леко по бузата.
-И на мен ми е лесно да съм човек с теб. Другите хора не ме разбират.-сега тя въздъхна.
-Не бива да те интересува. Повечето хора са повърхностни и глупави. Не се радват истински на нищо, докато не дойде време да го загубят. Ти обаче не ми изглеждаш такава. Нетипична си. Интересна. Непредвидима. Кой друг ще идва всяка вечер да си приказва със статуя?- ухили се той.
Тя се изчерви. Беше прекрасна. Почти дете. Невинна, но и зряла. Неумела, но и сигурна в стъпките си. Как искаше душата й да е негова! Злокобни желания и човешки страсти се преплитаха в неговото съзнание. Не знаеше какво е редно да направи. Знаеше само, че скоро няма да може да съществува без нея.
Единственото, на което бе способен в момента, бе да я притисне по-плътно в обятията си и да се надява нощта да не завърши прекалено рано, преди изобщо да бъде започнала.
За Катрин времето също минаваше бързо. Много по-бързо, отколкото изобщо би желала. Всяко докосване, всеки миг се размиваше, губеше се в омаята от предчувстването на следващия.
-Ти направи всичките ми нощи незабравими. Поне всички, откакто идвам тук.
-В гробището ли? Ти и преди си идвала. Тогава не беше нощ… може и да не искаш да помниш. Обикновено вие хората имате склонност да отблъсквате от съзнанието си неприятните спомени, макар че в тях понякога има и толкова много красота. Болка, да. Но и красота. Както една роза без бодлите си не би била толкова красива.
-Правилно. Не би била. Не би била цялостна. И се лъжеш. Спомням си първият път, когато те видях. На погребението на баба. Спомням си как майка ми ми разказваше, че ти я водиш към небето.
-Така ли?-подсмихна се той.- Рядко водя хора към рая, ако изобщо може да бъде наречен така.
-Ами как го наричаш?-заинтригувана, тя се освободи от прегръдката му. Осъзна, че той все пак е ангелът на смъртта. Че обикновено би трябвало да е лош. Само че осъзна, че не й пука. И все пак попита.- Ти лош ли си?
-Изглеждам ли ти лош?
-Не, Леон. Изглеждаш ми красив. И добър.
-Ами тогава вероятно изглеждам лош само на лошите.-вдигна рамене. Разбира се, понякога и добрите ме виждат с косата и дългата черна мантия, но това е защото рядко имам какво друго да сложа, а и тези доста оприличават смъртта според повечето хора.
-Би ли спрял да ми обясняваш какво мислят повечето хора? Мен ме интересува само какво мислиш ти. И какво мисля аз.-гласът й беше като на малко дете, което искаше нещо. Сърдит и незадоволен.
-Дразниш ли се от това?-вдигна вежди над обаятелните си очи.
-Ами, леко. Просто не съм като повечето хора. Затова не обичам да ми казват как правят повечето хора. Извинявай, но е част от същността ми да приемам тези думи като упрек… цял живот съм живяла с това усещане…-вдигна рамене и го гушна леко.-Разкажи ми, Леон… какво е да отнемаш най-ценното на хората?
Той примигна. Прищя му се да не й бе давал свобода за такова действие. И определено беше сигурен, че не би предпочел да тговаря на тази въпрос. Но го направи.
-Усещането ли? Различно. Понякога ме е жал за хората, които са живели по правилен начин… жал ме е и за невинните, чийто живот отнемам. Но понякога, когато идва време на убийците да умрат, възмездието е доста силно… Отмъщение, почти радост… Може би и самите души ми влияят. Понякога говоря с тях.
-Кога?-интересът бе събуден у нея като пламък и нямаше да угасне скоро. Той ясно го откриваше в сивите й очи.
-Когато виждам, че наистина имат нужда от това. Когато откривам нещо неопетнено в душите им. Нещо, което не обичам да отнемам.Любов.
-Дори и любов ли си отнемал?-лицето й леко се изкриви от изненада. Може би пиедесталът, на който тя го беше поставила, се бе разклатил малко.
-Случвало се е. – рече тихо и я доближи още до себе си.
Тя се чудеше. Остави се на прегръдката му, но не можеше по никакъв начин да п-повярва, че нейният ангел, нейният Леон, би бил способен да отнеме любов… трябва да е имало причина, помисли си. Няма как да е било другояче. Може би тази любов е била зла, обсебваща, забранена.
Стресна се. Нима тяхната любов, ако изобщо я имаше, не бе забранена? Дали и тя нямаше да стане жертва на това? Дали Леон нямаше да изтръгне сърцето й само с една своя дума, след това да го остави кървящо на пътя, където колите да го прегазят, и да си тръгне? Заболя я. Вече бе взела решението си, но имаше несигурност. Имаше очакване, копнеж…
-Само не взимай моята любов.-помоли го тихо, с наведена глава.
-Няма.-отново погали страните й.-Ако усетя подобно желание у себе си, Катрин, ще бъда достатъчно силен да устоя. Или да избягам. Но ти няма да умреш. Няма да съм този, който ще вземе душата ти в ръцете си.
-Но ти вече я взе. Още като беше статуя. Още когато се влюбих в теб.-изчервяване. И признание.
Той повдигна лицето й към своето.
-Казваш, че ме обичаш?-въпросът бе реторичен, но тя все пак кимна. И пак се опита да наведе глава.-Не се срамувай от това. Виж ме само… ти харесваш външността ми. Привлечена си от мен. Това се случва. Нормално е. Но ненормалното в случая, Кати, е че и аз теб обичам. Обичам те много повече, отколкото можеш да си представиш. И все пак мисля, че е малко. И все пак не съм сигурен, че ще ми е достатъчно, за да не те убия.
-Но на мен ми стига.
-Знаех си, че това ще кажеш.-погали я небрежно по косата.-Май започвам да те разбирам. Малко приличаш на мен. Добрата част от мен. Ама съвсем малко, защото лошата винаги ще е тук, вътре- той посочи сърцето си- и ще чака своя час.
-Тогава да заключим сърцето ти.
-Ще ми се да можех.
Вдигна я на ръце. Лесно, кротко, човешко движение.Учуди се на себе си. Нима беше толкова силен? Нима можеше все пак да не й вземе душата? Едва ли. Но нямаше да си го признае. В никакъв случай. Тя трябваше да е спокойна. И щастлива. А искаше него. Значи и той имаше правото да я иска? По някакъв непознат, човешки начин?
-За какво си мислиш.-засмя се звънливо тя.
-За много неща. По едно и също време. За това, че зората скоро ще дойде. И тогава ти ще трябва да се прибереш.
-Тогава сънят ще свърши и ти ще изчезнеш, така ли?-страх се долавяше от всяка една от думите, които тя произнасяше.
-Само за пред деня. Знаеш, че съм дете на нощта.
-Но знам, че те искам в моя свят.
-И все пак, не мислиш ли, че би било твърде хубаво?
-Би било истински живот за мен. Животът в нощта ми харесва, но през деня е много по-цветно.
-Ти си дъгата на моята нощ, нали знаеш?
-Знам ли?-попита тя, но нямаше възможност да отговори, защото хладните му устни бяха докоснали нейните.
-Мисля, че това отговаря на върпроса ти.-издиша тежко.
Първата целувка. Истинска целувка. Истинско човешко преживяване. Дощя му се да подскочи.
-Искаш ли да оставим останалия свят намира? Просто да стоим тук в тишината? Да й се насладим?
-Каквото поискаш, Кати. Каквото поискаш.
-Целуни ме пак.
Тя направи уж невинен жест.
-Не. Веднъж на нощ ти е напълно достатъчно.
-Не е. Беше прекалено кратко. Искам още от това чувство.- изхленчи. Отново беше невинно малко дете. Дали можеше да го оплете в мрежите на желанията си?не знаеше.-Моля те, Леон. Само още веднъж.
-Не разбираш ли, че е опасно за теб? Така, както сме-той я повдигна леко и посочи начина, по който се бяха долепили един до друг.- не усещаш ли? Не те ли е страх? Не разбираш ли, че обвързвам душата си с твоята? Че това може да ти навреди.
-Но това е, което ме прави щастлива. Целуни ме пак.-рече настоятелно и установи с неудоволствие, че не е на земята и за жалост не може да тропне с крак.
-Една целувка, и след това се прибираш право вкъщи.-тонът му беше сериозен, умислен.-Наистина слънцето ще изгрее скоро.
-Това ултиматум ли е?-пусна една крива усмивка тя.
-Кати, ако хората усетят, че статуята липсва.. ако видят теб тук.. всичко може да се случи. Съдбата не обича да си играят игрички с нея, трябваше досега да си го разбрала.
-Може би вече съм го разбрала. И все пак не ме интересува. Целуни ме.
Леон вдигна рамене и я пусна нежно на земята. След това я придърпа близо към себе си и я целуна. По-грубо, по-ненаситно от предишния път. Остави я без дъх.
Тя усети, че главата й се замайва. Дробовете й пищяха за въздух, но не искаше да прекъсва целувката. Съзнанието й започна да губи контрол над тялото и много скоро тя се олюля, облягайки се на него. Едва дишаше.
-Какво ти е? Нещо лошо ли направих?-тонът му беше шеговит, макар че в него се четеше и не добре прикрито притеснение, което тя долови. Май мислеше доста повече за нейното състояние, отколкото за своето собствено. Това й хареса, но и същевременно я уплаши. Той беше човек едва от няколко мига… добре де, часа. А вече се държеше, все едно са били заедно с години.
-Не, нищо…- гласът й още бе задъхан, дишаше все така накъсано.- Просто се замислих за момент и тялото и умът ми не се координираха равномерно. Умът ми често избързва пред реакциите ми.
-Интересно.-целуна леко шията й той.
Замисли се. Отново.Толкова крехка и нежна, толкова феерична с изумруденозеленото си кожено палто, тя изглеждаше така, все едно току-що се бе измъкнала от детска приказка. Спомни си за “Красавицата и звярът”. Много подходяща в техния случай, очевидно. Прекалено подходяща.
-Защо замълча?-усмихна му се тя.
-Вгледах се в иронията на детските приказки и това, което сме ти и аз. Нищо повече.
-И какво толкова видя в детските приказки? Да не би аз да съм Снежанка, а ти да си принцът на бял кон, който ще ме спаси от злата ми мащеха?
-Оу. Не. Мислех, че в нашият случай е по-уместно да е “Красавицата и звярът”.-отвърна той, учуден от опитите й да спори. Или по-скоро от опитите за спор, които предстояха. Познаваше я.
-Не съм съгласна. Нито аз съм красавица, нито ти си звяр. Така че, не си особено оригинален.Очаквах повече. И все пак, може би историята не е чак толкова неподходяща, но само когато се вземе предвид че накрая звярът се превръща в приказен принц и те заживяват щастливо до края на дните си.
Той й се ухили. Беше познал. Изглежда започваше да разбира логиката на мислите й по-добре, отколкото изобщо се бе надявал.
-Кати, трябва да вървиш вече. Сериозен съм. Слънцето почти се показва. Довечера.-погали я по бузата и изчезна в сенките, оставяйки я сама. Секунда по-късно отново бе статуя. И за пръв път това беше по-болезнено от всяко друго сбогуване.
Сълза се търкулна по бузата й.
-До довечера, Леон. На същото място, по същото време. –погледът й се зарея нататък, към небитието. Започваше да се развиделява.
Тя тръгна надолу към портичката на занемареното гробище, главата й пълна със случките от изминалата нощ. Обръщаше се почти на всяка крачка, за да помаха отново на статуята, вследствие на което се препъваше доста по-често от нормалното.