Ангелът

Не съм писала отдавна, така че това може би ще бъде нещо като извинение ;))

Пролог

Статуята. Тиха, самотна, пуста. Бездушна. Дъхът й спря.Отново там, откъдето бе тръгнала. Там беше на път да приключи целият й живот. Кръговрат на съдбата, игра на сенките.
Онази нощ той беше казал нещо.
Но тя, тя не помнеше. Не искаше да помни. Не трябваше да помни. Изтрий душата си. Изтрий спомените си с гумичката, с която триеш скиците си. Би трябвало да бъде лесно.
Триеш. И хоп-парчето вече го няма, заменено от чисто нов слой бяла хартия. Нищо, че след още две или три такива изтривания в листа ще се появи дупка. Нищо. Ти така или иначе ще се превърнеш в дупка.

Ангелът

Туп-туп-туп. Едно сърце биеше в тишината. Туп-туп-туп. Нарушаваше покоя в привидно мъртвото гробище. Чу се човешка стъпка. Едно изсъхнало листо стана на прах. Още една стъпка. И още едно листо.
Фигурата на момичето бе трудна за различаване в мрака, прекалено трудна. Изчезваща на моменти, но в други ясна, огряна от ореола на сребристата луна. Ангелът на смъртта въздъхна.
Добре беше да бъдеш статуя да наблюдаваш смъртните. Беше забавно, когато някои от тях дори се облягаха на него, допирайки устни до каменните му гърди. Усещането беше почти гъделичкащо, той едва се сдържа да не се разсмее.
Момичето се приближи и направи точно онова, за което се беше замислил. Допря устни до гърдите му, горещи и меки. Нежни устни. Тя не знаеше, че той усеща. Нямаше подозрение, нямаше свян у нея. Може би дори не вярваше в неговото съществуване изобщо.
Имаше си някои предимства да се правиш на статуя и да пазиш гробището, реши той и почти осезаемо въздъхна.
Тя надигна глава. Помисли, че вятърът е повял. Огледа гробището, но то отново беше затихнало. Сякаш с въздишката на ангела всичко се беше съживило, но след нея отново се бе върнало в първоначалното си положение. Втренчи се умислено в бездушните мраморни очи на ангела, без да осъзнава, че и той разучава нейните. Че следи поведението й.
Очите й. Бяха сиви, може би зелени на светлина, сега бяха сребристи. Като луната. Кожата й беше бяла, много бяла. По детски нежна, недокосната. Е, тя се беше докоснала до него, но той не броеше себе си за нещо живо.
Той често казваше:
-Адът не е над мен или под мен, той е вътре в мен.
Жалко само, че нямаше кой да го чуе. Проклет да бъде сам. Такъв беше. Но нима в това проклятие нямаше и някаква особена красота? Болка, за която да мечтаеш, когато не я изпитваш? Нима в това да си близо до хората и далеч от тях едновременно нямаше нещо особено привлекателно? Нещо човешки невинно? Не беше ли това, за което копнееше?
Тя пак подпря лице върху него. Майка й никога нямаше даже да си помисли, че нейната драгоценна дъщеричка би се домъкнала в гробището през късните часове на нощта, когато трябваше да спи. Бялата й рокля беше леко издрана в краищата, обувките-изкаляни. Нищо. Нали беше дошла, за да види него?
Помнеше деня, когато за пръв път видя статуята. Тогава беше още малко момиченце, страхливо увиснало на ръката на майка си, плачейки за починалата си баба. Ангелът. Красив и бял, деликатен, величествен. Пазител на мъртвите.
Мама беше казала, че той пази душата на баба. Че той ще я отведе до небето, където светлината щеше да я обгърне и тя да бъде щастлива до края на вечността. Може би това беше просто една от онези приказки, които се разказват на малките деца, за да бъде животът им по-безгрижен и по-лесен. Тя се усмихна. Вече беше голяма. Сама, защото беше странна. Сама, защото единствена обожаваше книгите и в техните разкази откриваше своите недостижими хоризонти. Нямаше нищо лошо в това да харесваш един ангел, нали? Все пак той нямаше ей сега да се раздвижи и да направи кой знае какво? Той трябваше да бъде добър. Той беше статуя.
Нещо го зачовърка отвътре. Странно, грешно желание. Желание да разкрие себе си. Същността си. Да, онази същност. Същата, за която си помислихте, онази с рогцата и опашката и крилете. Уплаши се от себе си. Как можеше дори да иска това? Не искаше ли по-скоро да наблюдава. Не знаеше ли тя, че трябва да бяга, вместо да търси утеха и опора у него, късчето мрамор? Явно не. Не разбираше, че животът й виси на нишката на неговата воля. А тази нишка беше толкова тънка, толкова опасна, така несигурна. Как да я накара да избяга? Как? Зачуди се. Искаше да й покаже, че не е сама, че няма от какво да я е страх. Само че всъщност имаше. Винаги имаше. Да се покаже или не? Да бъде ли добър, или просто да изникне пред нея на мястото на статуята, която беше с думите “Хей, здрасти, аз съм Ангелът на смъртта и не искам да те убия, но ей сега ще те заведа в отвъдното.” Та дори самите думи звучаха глупаво. Повече от глупаво. По-скоро биха подхождали на някой откачен простосмъртен,отколкото на него, реши той. Имаше и трети вариант. Да придобие човешка форма. Някак си. И, знаейки без да знае откъде, че тя щеше да се появи и следващата нощ, просто да се покаже пред нея. Като че ли това звучеше малко по-приемливо. По-човешко. Ако не успееше да устои на желанието да я убие, просто щеше да си стане пак статуя, която не може да прави нищо. Само да наблюдава.
-Трябва да тръгвам.-прошепна тя по погали леко ръката на ангела. Разбира се, че нямаше как да отвърне на докосването й. Но й се искаше да беше възможно. Той бе прекрасен.
Тя погледна унило обувките си, погледна и роклята, и тръгна към скърцащата вратичка на гробището. Обърна се няколко пъти назад. Искаше отново да се върне. Възможно най-скоро.
-ще дойда утре.-думите й бяха понесени от ветреца, така че той ги чу.

Тя изпълни обещанието си. На следващата нощ отново се появи. Отново направи същите неща като предишната. Дори го погали. Беше с червена рокля този път. По-красива. По-женствена. Сякаш бе нужно. Дори остави цвете в краката му. Цвете за него. Не му стигна смелостта да опита да се превърне в човек. Искаше още малко да я погледа. Само да я гледа, убеждаваше се. Нищо повече. Тя щеше да дойде отново. Може би тогава…
Така мина есента. Дойде и зимата.Всичко наоколо замръзна, а тя продължаваше да идва. И беше все така нежна и красива. Един живот, който не трябваше да бъде пропилян. Един живот, който ангелът искаше за себе си.
Коледа дойде и донесе много сняг, а тя беше бяла като него. Ангелът реши, че не може да протака вчено тази игра на криеница.
Тя се влюбваше. Влюбваше се в статуята, която й беше добър слушател. Мълчалив слушател, който не я упрекваше. Вече нямаше рози, които да му носи. Имаше само себе си. Безнадеждност. Тъга. Тя съзнаваше, че няма смисъл да обичаш статуя.И все пак правеше точно това. Затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Денем спеше, тъгуваше. Вечер отиваше на гробището и живееше. Колко объркан свят. Колко объркани представи имаше, сама разбираше. И все пак това не я касаеше, докато нейният ангел беше там, леко усмихнат, вечно красив, готов да я изслуша, чакащ тя да долепи устни до студените му гърди… Дали да не му купи подарък за коледа? Учуди се.
Когато стана по-късно, когато дойде време да излиза, тя реши. Кръстчето на врата й може и да не беше нещо особено, но бе много. Нещо, което й беше дала баба. Той сега пазеше баба. Значи не беше грешно кръстчето да стане на статуята, надяваше се, докато вървеше с бърза крачка през преспите сняг, които бяха направили гробището по-малко страшно. Подходящ дом за него.
Отиде на мястото. И остана за миг там.
Статуята я нямаше.
Болка. Страх. Загуба. Всичко се преплиташе в съзнанието й. Убита надежда. Любов, невъзможна, нереална, но и толкова искрена, колкото изобщо бе възможно. Толкова чиста. Смърт.
Стъпки.
Леки, тихи, почти нечовешки. Несигурни. Доближаващи се. Тя се извърна.
И там бе той.
Той срещна очите й. Сиви, не беше се лъгал. Знаеше отдавна. Беше още по-красива. Перфектната жертва. Нежна, крехка, кротка. Обърната към него. Той седна на снега срещу нея, едва владеейки се.
-Здравей.-каза с глас, който явно беше негов.По принцип не говореше. Затова се изненада сега колко мек и топъл звучеше тонът му, като на добър приятел, с когото можеш да пиеш чай в студените зимни нощи.
Тя въздъхна. Впери поглед в ангелските черти, сравнявайки ги с тези на статуята. Беше ли възможно? Не си позволи да събужда у себе си надежда. Само изрече едно тихо “здрасти.” Не можеше да спре да го гледа. Съвършен, в плът и кръв, тук. Облечен с лека бяла риза, разкопчана на гърдите, и с черен панталон. Не му ли беше студено?
-Аз съм… нали знаеш…-той започна да й говори като на малко дете, а тя очакваше всеки момент да се разтопи.
-Знам ли наистина…-не беше сигурна дали е попитала на глас, но той й отвърна.
-Знаеш, разбира се. Ако ти не знаеш, кой изобщо би знаял?Аз съм онзи,когото ти посешаваше всяка нощ от много месеци насам. Аз съм онзи, който носи смърт, а не живот. И все пак съм тук.
-Значи това е сън? Когато се себудя,ще осъзная ли, че съм мъртва , а ти си просто статуя?
-Може би. И аз не знам дали не си просто плод на моите развинтени фантазии.-рече.
Тя се усмихна мило и срамежливо.
-В такъв случай и двамата имаме доста развито въображение.
Той кимна, очаквайки тя да хукне да бяга всеки момент. Това обаче не стана. Стоеше като закована на снега до него, свита в изумруденото си палто, и му се усмихваше твърде спокойно за някого, който ей сега се готви да избяга. Прекалено спокойно за вкуса му. Той беше опасност. Значи все пак тя нямаше никакъв инстинкт за самосъхранение. Запита се дали би трябвало поне малко да тъгува, че ситуацията е такава, каквато е. Но откри в себе си единствено и само радост, щастие. Освен желанието да я отведе в отвъдното, разбира се. То го съпътстваше постоянно. Все пак беше по-лесно да контролираш човешко тяло от това да си статуя, усмихна й се.
-Ти нито веднъж не ми каза името си. А ми разказа толкова неща…-изказа един от копнежите си на глас.
-Така ли?... Дори не съм усетила… Казвам се Катрин.
-Красиво име. Много красиво. Отива ти.
-Благодаря.-тя се изчерви и на свой ред му зададе съшия въпрос.
При което той просто вдигна рамене. Светлокестенявата му коса, достигаща почти до брадичката покри лицето му.
-Аз нямам име. Наричат ме Ангелът на смъртта, макар че не съм никакъв ангел, като погледнеш реално на нещата. Аз просто предавам хората в ръцете на по-висши сили. Отнемам им малкото, което имат-правото да живеят. Сигурно някой ден ще го направя и с теб.-въздъхна, отново предизвиквайки повей на вятъра.
-Трябва ли да ме е страх?-тя не очакваше отговор. Въпросът си беше реторичен.-Защото изобщо не се страхувам.
-Наистина трябва. Мога да те убия, без дори да искам. Едно единствено мое движение е способно да го направи. Да те отведе там, където няма Ад и няма Рай, там, където всичко започва и свършва за всеки един от вас, хората.
-Не ми звучи чак толкова злобно и неприемливо. Особено ако това е мястото,където и ти живееш.
-Аз не живея. Аз горя. В мен се гонят две души- на ангел и на демон. Искам да те опазя от себе си, да бягаш. Но и не искам. И знам, че трябва да те пусна да си идеш, но не мога… и все пак не това е най-лошото. Най-лошото е, че дори не съм човек…
Макар и говорът му да беше бърз и накъсан, Кати го разбра. И не го разбра едновременно. Тя искаше просто да е до него. Той искаше да я убие, и все пак да не я убие. Ама че странно. Но, щом не искаше да я убие, поне не в момента, имаше някаква вероятност да я харесва, била тя и минимална.
Доближи ръката си до неговата.
-Как мога да те наричам?
-Както решиш. Досега никой не е търсил име, с което да ме нарича. Обикновено са твърде заети да се страхуват от мен. Избери ми име. Наричай ме както желаеш.
-Леон ми звучи добре. Мисля, че ти отива.
-Тогава ме наричай Леон. Наистина е все едно и наистина бих предпочел да бягаш от мен, вместо да стоиш и да се опитваш да ме докоснеш.
-Но аз не бих. Нараняваш ме, като говориш така. Аз искам да съм тук.
-Но нали знаеш, че нощта скоро е свърши? Че магиите все някога умират?
-Умират ли? Та ти си безсмъртен.
-Аз не съм обикновена магия. Аз съм проклятие. Нямам душа, нямам съвест. Наблюдавам. Избирам кой кога да си отиде. Ни повече, ни по-малко.
Тя се взря в сините му очи и видя, че той не я лъже. Той вярваше във всяка една от думите, които устните му изричаха… Само че не беше прав. Тя не можеше да се съгласи. Ако беше бездушен, той просто щеше да си остане статуя и никога да не й проговори. Щеше да я остави да страда по него…
Щастие. Миг светлина. Магия. Тя накара тялото си да се доближи още малко до неговото. Облегна глава на гърдите му, точно както бе правила стотици пъти. Сяга не бяха от камък. В тези гърди биеше сърце, човешко сърце, изпълнено със съмнения. Сърце, което тя искаше да бъде нейно. Но нима то вече не беше? Нима можеше да не бъде?