От няколко седмици (а мо0же би и повече) не съм писала в този си блог. Може би няма за какво да пиша, ще кажат някои незапознати. Но всъщност има адски много неща, за които искам да пиша, но и същевременно не искам. Лол. Тя е една дъълга и сложна... направо да не ви е на главата.
Е, на моята си е де. Но е забавна цялата сложна история.
Която пък няма да разкажа, защото тези, които трябва да знаят, я знаят. Иии да.
Май моят велик пост ще се сведе именно до тези няколко изречения, които не знам защо пиша. Всъшност знам, да, даже мога да кажа, че съм наясно, лайк напълно наясно, но няма никакво значение. И преди отново да съм се отвеяла нанякъде, ще кажа, че си правя нов блог, който си е само и единствено за мен. А също и нов скайп. Пак по същите причини, защото имам нужда от промени преди началото на последните ми 6 месеца даскало. Имам нужда от тези промени.
Трябват ми.
Не че това лято не се промених неимоверно много, не че не станах по-добър човек от преди (и много по-лоша дъщеря, но нвм.)И все пак си обичам лилавия блог. Знаете ли какво? Ще си го запазя. Да, с всичките спомени, излияния, сдухвания и бла-бла, за да ми напомнят за грешките, които няма отново да допусна, за да ми напомнят за хубавите моменти. За да не изгубя себе си. И от утре заповам да си водя дневник. Мой си, таен, скрит на строго секретно място.
Не някъде, където всеки да го чете.
Другото нововъведение?
Ще ходя в Румъния. И да. След 4 дена в Каварна има концерт на Рейнбоу. Исках да съм там. Можеше да съм там. Но няма да стане. И да, парите са най-гадното нещо на света, особено когато ги нямаш.
Но пък ме чакат доста неща през тази учебна година, така че няма чак такова голямо значение. Просто ще съм си аз и точка по въпрос. И сега, довиждане на моите излияния, и здравей на изкуството.
вторник, 1 септември 2009 г.
понеделник, 10 август 2009 г.
what do I want from life?
There's times in human's life when they ask themselves what they want. Most often is that when you have to decide something very important about you, about the ife you live. In times like these you're wondering what would happen if you had reacted different, if you had chosen the other way.
Because there is always more than one possible thing to do, there's always more than one way to go, always more than one person to fight for.
So, before it is too late, i will write the things I want from my life, so that i wouldn't be able to forget them.
Firtsly, I would like to become a famous writer and I don't think that it would be so difficult.
Secondly, I would like to live somewhere in England, but if I don't receive this possibility, I would prfer Varna or Sofia.
Thirdly, I don't want to feel sorry about what I have done, because the most important thing is what I Will do.
Fourthly, I want to be best friends with Chris Forever.
Fifthly, I don't want to have everything. I want to have enough to be happy.
Next, it would be good if i could find my soulmate. Soon.
And last but not least, I want to live trough everything with a smile.
That's all i want. Nothing more, nothing less. Just enough for me to be happy and to live in my world, whare I decide what to do and how to do it.
Зайчета за всички,
Усмивка.
Because there is always more than one possible thing to do, there's always more than one way to go, always more than one person to fight for.
So, before it is too late, i will write the things I want from my life, so that i wouldn't be able to forget them.
Firtsly, I would like to become a famous writer and I don't think that it would be so difficult.
Secondly, I would like to live somewhere in England, but if I don't receive this possibility, I would prfer Varna or Sofia.
Thirdly, I don't want to feel sorry about what I have done, because the most important thing is what I Will do.
Fourthly, I want to be best friends with Chris Forever.
Fifthly, I don't want to have everything. I want to have enough to be happy.
Next, it would be good if i could find my soulmate. Soon.
And last but not least, I want to live trough everything with a smile.
That's all i want. Nothing more, nothing less. Just enough for me to be happy and to live in my world, whare I decide what to do and how to do it.
Зайчета за всички,
Усмивка.
вторник, 4 август 2009 г.
Размисли и пасти xD
Мда, малко странно звучи, но с удоволствие бих размишлявала, докато ям паста за закуска... или за обяд... или за вечеря... или за закуска между храненията... ама, неее! Заради противния жълт антибиотик трябва да се чака до девет часа, щото той бил специален, и трябвало да се ръба заедно с храната (не че е вкусен или подходящ за ръбане, но нвм.) И така моя гладна (не)милост се чуди какво да прави докато стане девет, затова реши да поразмишлява усмихнато. Отново. Не че в това има нещо лошо, макар че стомахът ми доста мрънка xD
Човек би казал, че и аз като един динозавър от семейство Флинтстоуин имам 3 стомаха xD ОМФГ, говоря за храна! (пиша би било по-точно понятие) Освен това Мисля за храна и се чудя дали храната за душата е доър заместител на тая, която може да се ръба, да има вкус на тортичка, или на мартиниии (без маслиниии) *размечтав*
Мдаа, такива и още други щуротии мисли моето болно (и гладно) съзнание.
И все още съм щастлива. Което е хубаво.
И сънувах наистина реално нещо. Аз винаги сънувам наистина реални неща, като изключим онова с Едуард и бедната ми сготвена котка (май това беше моментът, когато съвсем сериозно отказах месото.)
***
(след 2 часа и един банан)
Май сероизно ще взема да се скарам на себе си! Изядох само един банан, колкото да закуся, но пък ми е весело, защото бананите са симпатични палми. Ми да. Нали знаете, растат на палми. Така де.
Пак говоря несвързани работи, но това вероятно е защото размишлявам. А, да... и сиропът ми почти свършиии... вероятно утре ще ми купуват дръг. Пфу! няма пък да имам бронхит пневмония или както там се наричаше, но и няма да пия шибания сироп, след като свърши. Мухаха! И ще ям пасти! Даже ей сега ще изтичам до магазина да си купя една ! Пък!
И дано скоро някой да дойде, защото не е чак толкова забавно да се хилиш самичък^^. Е, всъщност, както казва един приятел, това да скучаеш е да имаш липса на теми за разговор със самия себе си, което аз лайк нямам. xD
Така че, отивам за пасти (или нещо пастесто)
уиш ми лък и зайци за всички,
Усмивка.
А, и специално за вас,
Едуард.
Човек би казал, че и аз като един динозавър от семейство Флинтстоуин имам 3 стомаха xD ОМФГ, говоря за храна! (пиша би било по-точно понятие) Освен това Мисля за храна и се чудя дали храната за душата е доър заместител на тая, която може да се ръба, да има вкус на тортичка, или на мартиниии (без маслиниии) *размечтав*
Мдаа, такива и още други щуротии мисли моето болно (и гладно) съзнание.
И все още съм щастлива. Което е хубаво.
И сънувах наистина реално нещо. Аз винаги сънувам наистина реални неща, като изключим онова с Едуард и бедната ми сготвена котка (май това беше моментът, когато съвсем сериозно отказах месото.)
***
(след 2 часа и един банан)
Май сероизно ще взема да се скарам на себе си! Изядох само един банан, колкото да закуся, но пък ми е весело, защото бананите са симпатични палми. Ми да. Нали знаете, растат на палми. Така де.
Пак говоря несвързани работи, но това вероятно е защото размишлявам. А, да... и сиропът ми почти свършиии... вероятно утре ще ми купуват дръг. Пфу! няма пък да имам бронхит пневмония или както там се наричаше, но и няма да пия шибания сироп, след като свърши. Мухаха! И ще ям пасти! Даже ей сега ще изтичам до магазина да си купя една ! Пък!
И дано скоро някой да дойде, защото не е чак толкова забавно да се хилиш самичък^^. Е, всъщност, както казва един приятел, това да скучаеш е да имаш липса на теми за разговор със самия себе си, което аз лайк нямам. xD
Така че, отивам за пасти (или нещо пастесто)
уиш ми лък и зайци за всички,
Усмивка.
А, и специално за вас,
Едуард.
понеделник, 3 август 2009 г.
She's happy
Малко размисли за щастието...
Това да си щастлив е нещо просто. Естествено. Леко и приятно като дишането. Спокойно. Забавно.
Защо съм щастлива?
Може би най-накрая намерих покой, какъвто исках от години. Може би най-накрая се чувствам истински пълноценен човек. И защо? Причините са хиляди. Може би на първо място е лятото. Атмосверата на забързан и мързелив живот едновременно, отпускащата заетост на това да играеш волейбол на плажа, или просто да се излежаваш под дебелата сянка на някой чадър. Ритъмът на едно човешко сърце, толкова близо до теб и едновременно толкова далеч, макар да знаеш, че е тук. Това сърце е твоето? Чуваш ли го?
Щастие. Мечти. Вдъхновение.
Три думи, които неизменно вървят в едно изречение. Аз съм щастлива.
Промените са милиони. Милиарди милиони даже, бих казала. Най-накрая предишното ми Аз и сегашното ми аз някак си си намериха мястото. Просто трябваше да погледна. Светът ми е странен. Бронхитът ми е гаден. И все пак съм по-щастлива от когато и да било. Имам приятели. Имам дом. Изкарах шибания изпит. Свободна съм като някоя птичка, а това усещане е толкова незаменимо и прекрасно, че не знам как даже да успея да сваля усмивката от лицето си и да се опитам поне за малко да мисля сериозно за бъдещето си.
И все пак, защо ми е бъдещето, когато мога да съм щастлива тук, сега? когато мога да се радвам дори на малките неща. Когато мога да подминавам болките със смях и да се отървам от иронията бавно, но сигурно? Нищо, че нещата са наистина иронични. Мога само да им се смея и да мечтая да бяха различни. Макар че мисля, че нищо не би било същото, ако не бяха такива. Ако всички лоши неща не се бяха случили, щях ли да оценя добрите? Не. Просто щях да бъда поредният мрънкащ човек на тази планета, което изобщо не би й помогнало.
Сега обаче съм един щастлив мрънкащ човек. Знам, че има някого там, на когото наистина му пука за всичко, за което му говоря... било то и просто да бръщолевя разни неща от типа на това как ще излея сиропа против кашлица в мивката. Не оценявах това преди. Само че няма да съжалявам, защото сега си е точно както би трябвало да бъде. Аз знам. И това ми стига, за да съм щастлива.
Зайчета за всички,
Плам
Това да си щастлив е нещо просто. Естествено. Леко и приятно като дишането. Спокойно. Забавно.
Защо съм щастлива?
Може би най-накрая намерих покой, какъвто исках от години. Може би най-накрая се чувствам истински пълноценен човек. И защо? Причините са хиляди. Може би на първо място е лятото. Атмосверата на забързан и мързелив живот едновременно, отпускащата заетост на това да играеш волейбол на плажа, или просто да се излежаваш под дебелата сянка на някой чадър. Ритъмът на едно човешко сърце, толкова близо до теб и едновременно толкова далеч, макар да знаеш, че е тук. Това сърце е твоето? Чуваш ли го?
Щастие. Мечти. Вдъхновение.
Три думи, които неизменно вървят в едно изречение. Аз съм щастлива.
Промените са милиони. Милиарди милиони даже, бих казала. Най-накрая предишното ми Аз и сегашното ми аз някак си си намериха мястото. Просто трябваше да погледна. Светът ми е странен. Бронхитът ми е гаден. И все пак съм по-щастлива от когато и да било. Имам приятели. Имам дом. Изкарах шибания изпит. Свободна съм като някоя птичка, а това усещане е толкова незаменимо и прекрасно, че не знам как даже да успея да сваля усмивката от лицето си и да се опитам поне за малко да мисля сериозно за бъдещето си.
И все пак, защо ми е бъдещето, когато мога да съм щастлива тук, сега? когато мога да се радвам дори на малките неща. Когато мога да подминавам болките със смях и да се отървам от иронията бавно, но сигурно? Нищо, че нещата са наистина иронични. Мога само да им се смея и да мечтая да бяха различни. Макар че мисля, че нищо не би било същото, ако не бяха такива. Ако всички лоши неща не се бяха случили, щях ли да оценя добрите? Не. Просто щях да бъда поредният мрънкащ човек на тази планета, което изобщо не би й помогнало.
Сега обаче съм един щастлив мрънкащ човек. Знам, че има някого там, на когото наистина му пука за всичко, за което му говоря... било то и просто да бръщолевя разни неща от типа на това как ще излея сиропа против кашлица в мивката. Не оценявах това преди. Само че няма да съжалявам, защото сега си е точно както би трябвало да бъде. Аз знам. И това ми стига, за да съм щастлива.
Зайчета за всички,
Плам
четвъртък, 30 юли 2009 г.
dA lover
Тотално обожавам дА!!! С всичките толкова яки хора, който фейвват мойте нещица и с които мога да се забавлявам ^^
И блога си обичам, защото тук е мястото, където изразявам себе си.
Ама най-много от всичко си обичам живота навън. Моят си. С Крис, Ани, Тита и още много много други, които го правят такъв, какъвто е.
Таа, днес малко имаше леко бачкане... ама само малко... като пробно или нещо такова^^
И климатикът няма намерение да ми минава, днес го издразних още повече с една бяла скрежина, която, повярвайте ми, е най-хубавото нещо на света, особено когато ти е жегавичко, при това доста =)
ИИ днес май няма да коментирам друго, освен че Edguy са адски невероятна група и че не мога да спра да си ги слушам =) Sex, Fire, Religion (rock)
В това няма ирония! Това е една от най-яките песни на света, нюмакар че Tears of a mandrake и Speedhoven също са много невероятни ^^
Ииии, зайчета за всички,
Плам
И блога си обичам, защото тук е мястото, където изразявам себе си.
Ама най-много от всичко си обичам живота навън. Моят си. С Крис, Ани, Тита и още много много други, които го правят такъв, какъвто е.
Таа, днес малко имаше леко бачкане... ама само малко... като пробно или нещо такова^^
И климатикът няма намерение да ми минава, днес го издразних още повече с една бяла скрежина, която, повярвайте ми, е най-хубавото нещо на света, особено когато ти е жегавичко, при това доста =)
ИИ днес май няма да коментирам друго, освен че Edguy са адски невероятна група и че не мога да спра да си ги слушам =) Sex, Fire, Religion (rock)
В това няма ирония! Това е една от най-яките песни на света, нюмакар че Tears of a mandrake и Speedhoven също са много невероятни ^^
Ииии, зайчета за всички,
Плам
сряда, 29 юли 2009 г.
Грип + Go to the beach rullz
Мда, болна съм. От климатик. Ако не ви е ясно за какво говоря, седващите няколко редчета би трябвало да ви помогнат. Иначе можете с удоволствие да ги пропуснете...
И така, боледуването от климатик, това е определен вид грип, който си навличаш сам. Даа. Не че другите видове грип не си ги навличаш сам де, но както и да е... Та, това велийко заболяване най-често се получава, когато определени субекти (в случая аз) забравят климатика пуснат на охлаждане за... хъм... да речем няколко дни. И тогава една сутрин се будите със силна кашлица и поредните кошмари, този път различни от Едуард и котки (опазил ме Бог) и включващи разни рождени дни и други мероприятия, които имам или нямам намерение да посетя.
И ето го проблема - опитвате се да кажете на татко си едно мноого бодро (и прозяващо се) "добро утро", когато изведнъж започвате да кашляте като закоравял пушач, или по-скоро запушен комин на нефтопреработвателна фабрика, само че без излишното количество дим. Е, естествено, обжвиняват ви точно в това и вие гледате да изглеждате невинно, защото просто сте спали малко на климатик, какво толкова... Следва пийване на малко бира (и още дразнене на гърлото)... може би водата би била по-добър вариант, но пък бирата е вкусна. Ениуей, след това половинчасово занимание се чувствате като след пет дни тежък физически труд и прегазване, което разбира се може и да е станало... в сънищата ви. Ии, да. Сядате да пишете малко, да се разсеете уж... само дето се уморявате още повечее...
Пускате си някоя стара и глупава и неангажирашща съзнанието комедия и започвате да си нанкате, докато злобният скайп, който сте забравили пуснат, ви събужда с няколко пропуснати разговора от човека, когото мислите, че не би трябвало да ви пише, след като вчера изрично сте му забранили да ви безпокои, но защо не, разбира се, да ви събуди с уговорки за плаж утре, нас които вие демонстративно отказвате под предтекст, че утре сте "заети с еди-кой-си".
Иии, очаквате мама да се прибере и да каже, че ще се ходи на плаж. вие, разбира се, вече няма да изглеждате особено сънени, и ще проявите завина доза ентусиазъм, като ще избягвате говоренето. ИИИ, общо взето това ще бъде денят ви. Нищо изненадващо... Нищо необикновено днес.
А, и да, забравих да кажа, че адски се нервите, защото след два дни ви излизат резултатите от изпита... но това не е болка за умиране. Чак такава...
зайчета на вс,
Плам
И така, боледуването от климатик, това е определен вид грип, който си навличаш сам. Даа. Не че другите видове грип не си ги навличаш сам де, но както и да е... Та, това велийко заболяване най-често се получава, когато определени субекти (в случая аз) забравят климатика пуснат на охлаждане за... хъм... да речем няколко дни. И тогава една сутрин се будите със силна кашлица и поредните кошмари, този път различни от Едуард и котки (опазил ме Бог) и включващи разни рождени дни и други мероприятия, които имам или нямам намерение да посетя.
И ето го проблема - опитвате се да кажете на татко си едно мноого бодро (и прозяващо се) "добро утро", когато изведнъж започвате да кашляте като закоравял пушач, или по-скоро запушен комин на нефтопреработвателна фабрика, само че без излишното количество дим. Е, естествено, обжвиняват ви точно в това и вие гледате да изглеждате невинно, защото просто сте спали малко на климатик, какво толкова... Следва пийване на малко бира (и още дразнене на гърлото)... може би водата би била по-добър вариант, но пък бирата е вкусна. Ениуей, след това половинчасово занимание се чувствате като след пет дни тежък физически труд и прегазване, което разбира се може и да е станало... в сънищата ви. Ии, да. Сядате да пишете малко, да се разсеете уж... само дето се уморявате още повечее...
Пускате си някоя стара и глупава и неангажирашща съзнанието комедия и започвате да си нанкате, докато злобният скайп, който сте забравили пуснат, ви събужда с няколко пропуснати разговора от човека, когото мислите, че не би трябвало да ви пише, след като вчера изрично сте му забранили да ви безпокои, но защо не, разбира се, да ви събуди с уговорки за плаж утре, нас които вие демонстративно отказвате под предтекст, че утре сте "заети с еди-кой-си".
Иии, очаквате мама да се прибере и да каже, че ще се ходи на плаж. вие, разбира се, вече няма да изглеждате особено сънени, и ще проявите завина доза ентусиазъм, като ще избягвате говоренето. ИИИ, общо взето това ще бъде денят ви. Нищо изненадващо... Нищо необикновено днес.
А, и да, забравих да кажа, че адски се нервите, защото след два дни ви излизат резултатите от изпита... но това не е болка за умиране. Чак такава...
зайчета на вс,
Плам
вторник, 28 юли 2009 г.
Искахте пост? Еми, добре, какво да ви правя.
Първо, казвам се Ирония. Официално като си сменям личната карта ще се кръстя така.
Второ, тва да живееш без любов не било чак толкова гадно, колкото си въобразявах. Просто е малко неприятно и ... хъм... иронично. Защото за мен в момента, за това, което съм аз, иронията е всичко.
Тя е вътре и извън мен, около мен. Усмихва ми се, помахва ми с ръка да се приближа към нея.
И аз, разбира се, го правя. Защо ли? Трябва ли да се тъпча със здравословната си доза ирония всеки ден, за да започна наистина да живея? Да. Аз живея, боря се, и толкова.
Не мисля, че имам силите и смелостта да понеса повече любов. Имам приятелите си. Имам Крис. Имам вдъхновението, което ми трябва.
И какво толкова, че преди не оценявах това? Какво толова наистина? Какво, че идеята за това някой да ме обича, един определен човек да ме обича, значеше всичко. По дяволите, аз съм адски щастлив човек!
Дори и иронията на цялото ми съществуване да ме влудява, да ме прави крайно неадекватна и да ме кара да сънувам кошмари, в които аз съм Бела Соун, а Едуард Кълън иска да сготви собствената ми котка (моята си котка де-> Бу). Даа, това е животът. Една ирония. Една болка, която понасяш всеки ден и накрая почти привикваш с нея. Почти я забравяш, обаче тя все още е част от теб... неделима част.
И така, класация на най-ироничките текстове (Засега Топ 10):
10. Sunrise Avenue - Not Again
It was real the feeling I had for you
And you told me how you need me too
Everyone kept saying it's not the real thing
How dare you break my lonely heart
And dance on the pieces
Being with you just tares me apart
Not again and again
Take you love and leave me behind
Realize we're mistaken
I don't need to be torn down
Not again and again
I've been wanting to die, just so you know
Trying to show them all how I'm alone
I've been hating my bedroom in the night
I've seen heaven and hell with you
I believed the lies you said were true
I've been trying to grow, I've been holding on
I've been trying to be strong
9. Three Days grace - Over And Over
I feel it everyday it's all the same
It brings me down but I'm the one to blame
I've tried everything to get away
So here I go again
Chasing you down again
Why do I do this?
Over and over, over and over
I fall for you
Over and over, over and over
I try not to
It feels like everyday stays the same
It's dragging me down and I can't pull away
So here I go again
Chasing you down again
Why do I do this?
Over and over, over and over
I fall for you
Over and over, over and over
I try not to
Over and over, over and over
You make me fall for you
Over and over, over and over
You don't even try
8. Nickelback - How You Remind Me
This is how you remind me
Of what I really am
This is how you remind me
Of what I really am
It's not like you to say sorry
I was waiting on a different story
This time I'm mistaken
For handing you a heart worth breakin'
I've been wrong, I've been down
To the bottom of every bottle
Despite words in my head
Scream "Are we having fun yet?"
Yet?, Yet?, Yet?, no no
7. Scorpions -Still Loving You
Love, only love
Can break down the walls someday.
I will be there, I will be there.
If we'd go again
All the way from the start,
I would try to change
The things that killed our love.
Your pride has build a wall, so strong
That I can't get through.
Is there really no chance
To start once again?
I'm loving you.
6. Edguy - Speedhoven
You've been waiting for the one
To bring you joy and ecstasy
And you've been waiting for a song
And you demand to feel the tragedy
But when it's right out of control
And it's not your song anymore
And you are ready to forget
The truth that you'd been asking for
5. Sunrise Avenue - Only
You say the ride is over
You want to leave the road behind
Till the day you walked away
You made the world be all mine
I'll be cool 'though it gets colder and colder
I'll be fine cause it's not over
Cause my dreams are all blind
They take me back to our time
And make you be mine only
Let me leave tears behind
I dry them only for you
And make you be mine onl
4.Stacy Orrico - Stuck
Every now and then when I’m all alone
I be wishing you would call me on the telephone
Say you want me babe but u never do
I feel like such a fool
There’s nothing I can do
I’m such a fool for you
I can’t take it
What am I waiting for?
My heart still breaking
I miss you even more
And I can’t fake it
The way I could be so...
I hate you
But I love you
I can’t stop thinking of you
It’s true I’m stuck on you
3. Thousand Foot Krutch - Last Words
There's so much I've done wrong
Since I left it hit me so strong
Take my hand and let's walk through
All the times I've lied and hurt you
Those people, please love them
Don't hate them, we're not above them
You can have everything, but have nothing
Listen I've got to tell you something
These are the last words
I'm ever gonna get to say to you
When everything falls away from you
Take these words
And know the world is not worth leaving
2.Sunrise Avenue - Kiss'N'Run
I’m not made to kiss and run
Say I’m not the only one
Getting over you in a weekend
If on Monday I’ll be fine
Why can’t I sleep tight tonight
And just walk away and leave her(тук ако беше "him" щях да се гръмна)
Cuz I’m not made to kiss and run
1. Vertical Horizon - Everything You Want
I am everything you want
I am everything you need
I am everything inside of you
That you wish you could be
I say all the right things
At exactly the right time
But I mean nothing to you
And I don't know why
Първо, казвам се Ирония. Официално като си сменям личната карта ще се кръстя така.
Второ, тва да живееш без любов не било чак толкова гадно, колкото си въобразявах. Просто е малко неприятно и ... хъм... иронично. Защото за мен в момента, за това, което съм аз, иронията е всичко.
Тя е вътре и извън мен, около мен. Усмихва ми се, помахва ми с ръка да се приближа към нея.
И аз, разбира се, го правя. Защо ли? Трябва ли да се тъпча със здравословната си доза ирония всеки ден, за да започна наистина да живея? Да. Аз живея, боря се, и толкова.
Не мисля, че имам силите и смелостта да понеса повече любов. Имам приятелите си. Имам Крис. Имам вдъхновението, което ми трябва.
И какво толкова, че преди не оценявах това? Какво толова наистина? Какво, че идеята за това някой да ме обича, един определен човек да ме обича, значеше всичко. По дяволите, аз съм адски щастлив човек!
Дори и иронията на цялото ми съществуване да ме влудява, да ме прави крайно неадекватна и да ме кара да сънувам кошмари, в които аз съм Бела Соун, а Едуард Кълън иска да сготви собствената ми котка (моята си котка де-> Бу). Даа, това е животът. Една ирония. Една болка, която понасяш всеки ден и накрая почти привикваш с нея. Почти я забравяш, обаче тя все още е част от теб... неделима част.
И така, класация на най-ироничките текстове (Засега Топ 10):
10. Sunrise Avenue - Not Again
It was real the feeling I had for you
And you told me how you need me too
Everyone kept saying it's not the real thing
How dare you break my lonely heart
And dance on the pieces
Being with you just tares me apart
Not again and again
Take you love and leave me behind
Realize we're mistaken
I don't need to be torn down
Not again and again
I've been wanting to die, just so you know
Trying to show them all how I'm alone
I've been hating my bedroom in the night
I've seen heaven and hell with you
I believed the lies you said were true
I've been trying to grow, I've been holding on
I've been trying to be strong
9. Three Days grace - Over And Over
I feel it everyday it's all the same
It brings me down but I'm the one to blame
I've tried everything to get away
So here I go again
Chasing you down again
Why do I do this?
Over and over, over and over
I fall for you
Over and over, over and over
I try not to
It feels like everyday stays the same
It's dragging me down and I can't pull away
So here I go again
Chasing you down again
Why do I do this?
Over and over, over and over
I fall for you
Over and over, over and over
I try not to
Over and over, over and over
You make me fall for you
Over and over, over and over
You don't even try
8. Nickelback - How You Remind Me
This is how you remind me
Of what I really am
This is how you remind me
Of what I really am
It's not like you to say sorry
I was waiting on a different story
This time I'm mistaken
For handing you a heart worth breakin'
I've been wrong, I've been down
To the bottom of every bottle
Despite words in my head
Scream "Are we having fun yet?"
Yet?, Yet?, Yet?, no no
7. Scorpions -Still Loving You
Love, only love
Can break down the walls someday.
I will be there, I will be there.
If we'd go again
All the way from the start,
I would try to change
The things that killed our love.
Your pride has build a wall, so strong
That I can't get through.
Is there really no chance
To start once again?
I'm loving you.
6. Edguy - Speedhoven
You've been waiting for the one
To bring you joy and ecstasy
And you've been waiting for a song
And you demand to feel the tragedy
But when it's right out of control
And it's not your song anymore
And you are ready to forget
The truth that you'd been asking for
5. Sunrise Avenue - Only
You say the ride is over
You want to leave the road behind
Till the day you walked away
You made the world be all mine
I'll be cool 'though it gets colder and colder
I'll be fine cause it's not over
Cause my dreams are all blind
They take me back to our time
And make you be mine only
Let me leave tears behind
I dry them only for you
And make you be mine onl
4.Stacy Orrico - Stuck
Every now and then when I’m all alone
I be wishing you would call me on the telephone
Say you want me babe but u never do
I feel like such a fool
There’s nothing I can do
I’m such a fool for you
I can’t take it
What am I waiting for?
My heart still breaking
I miss you even more
And I can’t fake it
The way I could be so...
I hate you
But I love you
I can’t stop thinking of you
It’s true I’m stuck on you
3. Thousand Foot Krutch - Last Words
There's so much I've done wrong
Since I left it hit me so strong
Take my hand and let's walk through
All the times I've lied and hurt you
Those people, please love them
Don't hate them, we're not above them
You can have everything, but have nothing
Listen I've got to tell you something
These are the last words
I'm ever gonna get to say to you
When everything falls away from you
Take these words
And know the world is not worth leaving
2.Sunrise Avenue - Kiss'N'Run
I’m not made to kiss and run
Say I’m not the only one
Getting over you in a weekend
If on Monday I’ll be fine
Why can’t I sleep tight tonight
And just walk away and leave her(тук ако беше "him" щях да се гръмна)
Cuz I’m not made to kiss and run
1. Vertical Horizon - Everything You Want
I am everything you want
I am everything you need
I am everything inside of you
That you wish you could be
I say all the right things
At exactly the right time
But I mean nothing to you
And I don't know why
вторник, 14 юли 2009 г.
Ангелът (продължение)
И защото не ми се говори за това как се чувствам, ето ви едно малко продължение ;))
Тя надигна отново глава, за да потъне в очите му.Изгаряха я. Толкова сини, толкова древни. Така близки, но и толкова далечни. Не беше мислила, че реално биха били такива. Обичаше го. Не я беше страх. Нито за миг не усети нещо уплашено у себе си, нещо което да й казва да бяга, докато можеше. Той беше Ангелът на смъртта. И какво толкова? Все пак беше Леон. Тя му бе дала това име. Принадлежеше й. Нищо, че можеше в следващата секунда просто да я хване за ръка и да я помъкне към отвъдното, за да се сдобие с душата й. Нима това щеше да бъде много?
-Не ме е страх от теб.-отново се заслуша в ударите на сърцето му като омагьосана.-Знам, че може и да ме убиеш.Не ме интересува. Засега си тук. Това е хубаво, Леон. Харесва ми.
Той въздъхна.
-Да. Грешно е в мен да се борят всички тези желания, обърнати към теб. Но е лесно да съм човек, да се контролирам. По-лесно е, отколкото като статуя.- погали я леко по бузата.
-И на мен ми е лесно да съм човек с теб. Другите хора не ме разбират.-сега тя въздъхна.
-Не бива да те интересува. Повечето хора са повърхностни и глупави. Не се радват истински на нищо, докато не дойде време да го загубят. Ти обаче не ми изглеждаш такава. Нетипична си. Интересна. Непредвидима. Кой друг ще идва всяка вечер да си приказва със статуя?- ухили се той.
Тя се изчерви. Беше прекрасна. Почти дете. Невинна, но и зряла. Неумела, но и сигурна в стъпките си. Как искаше душата й да е негова! Злокобни желания и човешки страсти се преплитаха в неговото съзнание. Не знаеше какво е редно да направи. Знаеше само, че скоро няма да може да съществува без нея.
Единственото, на което бе способен в момента, бе да я притисне по-плътно в обятията си и да се надява нощта да не завърши прекалено рано, преди изобщо да бъде започнала.
За Катрин времето също минаваше бързо. Много по-бързо, отколкото изобщо би желала. Всяко докосване, всеки миг се размиваше, губеше се в омаята от предчувстването на следващия.
-Ти направи всичките ми нощи незабравими. Поне всички, откакто идвам тук.
-В гробището ли? Ти и преди си идвала. Тогава не беше нощ… може и да не искаш да помниш. Обикновено вие хората имате склонност да отблъсквате от съзнанието си неприятните спомени, макар че в тях понякога има и толкова много красота. Болка, да. Но и красота. Както една роза без бодлите си не би била толкова красива.
-Правилно. Не би била. Не би била цялостна. И се лъжеш. Спомням си първият път, когато те видях. На погребението на баба. Спомням си как майка ми ми разказваше, че ти я водиш към небето.
-Така ли?-подсмихна се той.- Рядко водя хора към рая, ако изобщо може да бъде наречен така.
-Ами как го наричаш?-заинтригувана, тя се освободи от прегръдката му. Осъзна, че той все пак е ангелът на смъртта. Че обикновено би трябвало да е лош. Само че осъзна, че не й пука. И все пак попита.- Ти лош ли си?
-Изглеждам ли ти лош?
-Не, Леон. Изглеждаш ми красив. И добър.
-Ами тогава вероятно изглеждам лош само на лошите.-вдигна рамене. Разбира се, понякога и добрите ме виждат с косата и дългата черна мантия, но това е защото рядко имам какво друго да сложа, а и тези доста оприличават смъртта според повечето хора.
-Би ли спрял да ми обясняваш какво мислят повечето хора? Мен ме интересува само какво мислиш ти. И какво мисля аз.-гласът й беше като на малко дете, което искаше нещо. Сърдит и незадоволен.
-Дразниш ли се от това?-вдигна вежди над обаятелните си очи.
-Ами, леко. Просто не съм като повечето хора. Затова не обичам да ми казват как правят повечето хора. Извинявай, но е част от същността ми да приемам тези думи като упрек… цял живот съм живяла с това усещане…-вдигна рамене и го гушна леко.-Разкажи ми, Леон… какво е да отнемаш най-ценното на хората?
Той примигна. Прищя му се да не й бе давал свобода за такова действие. И определено беше сигурен, че не би предпочел да тговаря на тази въпрос. Но го направи.
-Усещането ли? Различно. Понякога ме е жал за хората, които са живели по правилен начин… жал ме е и за невинните, чийто живот отнемам. Но понякога, когато идва време на убийците да умрат, възмездието е доста силно… Отмъщение, почти радост… Може би и самите души ми влияят. Понякога говоря с тях.
-Кога?-интересът бе събуден у нея като пламък и нямаше да угасне скоро. Той ясно го откриваше в сивите й очи.
-Когато виждам, че наистина имат нужда от това. Когато откривам нещо неопетнено в душите им. Нещо, което не обичам да отнемам.Любов.
-Дори и любов ли си отнемал?-лицето й леко се изкриви от изненада. Може би пиедесталът, на който тя го беше поставила, се бе разклатил малко.
-Случвало се е. – рече тихо и я доближи още до себе си.
Тя се чудеше. Остави се на прегръдката му, но не можеше по никакъв начин да п-повярва, че нейният ангел, нейният Леон, би бил способен да отнеме любов… трябва да е имало причина, помисли си. Няма как да е било другояче. Може би тази любов е била зла, обсебваща, забранена.
Стресна се. Нима тяхната любов, ако изобщо я имаше, не бе забранена? Дали и тя нямаше да стане жертва на това? Дали Леон нямаше да изтръгне сърцето й само с една своя дума, след това да го остави кървящо на пътя, където колите да го прегазят, и да си тръгне? Заболя я. Вече бе взела решението си, но имаше несигурност. Имаше очакване, копнеж…
-Само не взимай моята любов.-помоли го тихо, с наведена глава.
-Няма.-отново погали страните й.-Ако усетя подобно желание у себе си, Катрин, ще бъда достатъчно силен да устоя. Или да избягам. Но ти няма да умреш. Няма да съм този, който ще вземе душата ти в ръцете си.
-Но ти вече я взе. Още като беше статуя. Още когато се влюбих в теб.-изчервяване. И признание.
Той повдигна лицето й към своето.
-Казваш, че ме обичаш?-въпросът бе реторичен, но тя все пак кимна. И пак се опита да наведе глава.-Не се срамувай от това. Виж ме само… ти харесваш външността ми. Привлечена си от мен. Това се случва. Нормално е. Но ненормалното в случая, Кати, е че и аз теб обичам. Обичам те много повече, отколкото можеш да си представиш. И все пак мисля, че е малко. И все пак не съм сигурен, че ще ми е достатъчно, за да не те убия.
-Но на мен ми стига.
-Знаех си, че това ще кажеш.-погали я небрежно по косата.-Май започвам да те разбирам. Малко приличаш на мен. Добрата част от мен. Ама съвсем малко, защото лошата винаги ще е тук, вътре- той посочи сърцето си- и ще чака своя час.
-Тогава да заключим сърцето ти.
-Ще ми се да можех.
Вдигна я на ръце. Лесно, кротко, човешко движение.Учуди се на себе си. Нима беше толкова силен? Нима можеше все пак да не й вземе душата? Едва ли. Но нямаше да си го признае. В никакъв случай. Тя трябваше да е спокойна. И щастлива. А искаше него. Значи и той имаше правото да я иска? По някакъв непознат, човешки начин?
-За какво си мислиш.-засмя се звънливо тя.
-За много неща. По едно и също време. За това, че зората скоро ще дойде. И тогава ти ще трябва да се прибереш.
-Тогава сънят ще свърши и ти ще изчезнеш, така ли?-страх се долавяше от всяка една от думите, които тя произнасяше.
-Само за пред деня. Знаеш, че съм дете на нощта.
-Но знам, че те искам в моя свят.
-И все пак, не мислиш ли, че би било твърде хубаво?
-Би било истински живот за мен. Животът в нощта ми харесва, но през деня е много по-цветно.
-Ти си дъгата на моята нощ, нали знаеш?
-Знам ли?-попита тя, но нямаше възможност да отговори, защото хладните му устни бяха докоснали нейните.
-Мисля, че това отговаря на върпроса ти.-издиша тежко.
Първата целувка. Истинска целувка. Истинско човешко преживяване. Дощя му се да подскочи.
-Искаш ли да оставим останалия свят намира? Просто да стоим тук в тишината? Да й се насладим?
-Каквото поискаш, Кати. Каквото поискаш.
-Целуни ме пак.
Тя направи уж невинен жест.
-Не. Веднъж на нощ ти е напълно достатъчно.
-Не е. Беше прекалено кратко. Искам още от това чувство.- изхленчи. Отново беше невинно малко дете. Дали можеше да го оплете в мрежите на желанията си?не знаеше.-Моля те, Леон. Само още веднъж.
-Не разбираш ли, че е опасно за теб? Така, както сме-той я повдигна леко и посочи начина, по който се бяха долепили един до друг.- не усещаш ли? Не те ли е страх? Не разбираш ли, че обвързвам душата си с твоята? Че това може да ти навреди.
-Но това е, което ме прави щастлива. Целуни ме пак.-рече настоятелно и установи с неудоволствие, че не е на земята и за жалост не може да тропне с крак.
-Една целувка, и след това се прибираш право вкъщи.-тонът му беше сериозен, умислен.-Наистина слънцето ще изгрее скоро.
-Това ултиматум ли е?-пусна една крива усмивка тя.
-Кати, ако хората усетят, че статуята липсва.. ако видят теб тук.. всичко може да се случи. Съдбата не обича да си играят игрички с нея, трябваше досега да си го разбрала.
-Може би вече съм го разбрала. И все пак не ме интересува. Целуни ме.
Леон вдигна рамене и я пусна нежно на земята. След това я придърпа близо към себе си и я целуна. По-грубо, по-ненаситно от предишния път. Остави я без дъх.
Тя усети, че главата й се замайва. Дробовете й пищяха за въздух, но не искаше да прекъсва целувката. Съзнанието й започна да губи контрол над тялото и много скоро тя се олюля, облягайки се на него. Едва дишаше.
-Какво ти е? Нещо лошо ли направих?-тонът му беше шеговит, макар че в него се четеше и не добре прикрито притеснение, което тя долови. Май мислеше доста повече за нейното състояние, отколкото за своето собствено. Това й хареса, но и същевременно я уплаши. Той беше човек едва от няколко мига… добре де, часа. А вече се държеше, все едно са били заедно с години.
-Не, нищо…- гласът й още бе задъхан, дишаше все така накъсано.- Просто се замислих за момент и тялото и умът ми не се координираха равномерно. Умът ми често избързва пред реакциите ми.
-Интересно.-целуна леко шията й той.
Замисли се. Отново.Толкова крехка и нежна, толкова феерична с изумруденозеленото си кожено палто, тя изглеждаше така, все едно току-що се бе измъкнала от детска приказка. Спомни си за “Красавицата и звярът”. Много подходяща в техния случай, очевидно. Прекалено подходяща.
-Защо замълча?-усмихна му се тя.
-Вгледах се в иронията на детските приказки и това, което сме ти и аз. Нищо повече.
-И какво толкова видя в детските приказки? Да не би аз да съм Снежанка, а ти да си принцът на бял кон, който ще ме спаси от злата ми мащеха?
-Оу. Не. Мислех, че в нашият случай е по-уместно да е “Красавицата и звярът”.-отвърна той, учуден от опитите й да спори. Или по-скоро от опитите за спор, които предстояха. Познаваше я.
-Не съм съгласна. Нито аз съм красавица, нито ти си звяр. Така че, не си особено оригинален.Очаквах повече. И все пак, може би историята не е чак толкова неподходяща, но само когато се вземе предвид че накрая звярът се превръща в приказен принц и те заживяват щастливо до края на дните си.
Той й се ухили. Беше познал. Изглежда започваше да разбира логиката на мислите й по-добре, отколкото изобщо се бе надявал.
-Кати, трябва да вървиш вече. Сериозен съм. Слънцето почти се показва. Довечера.-погали я по бузата и изчезна в сенките, оставяйки я сама. Секунда по-късно отново бе статуя. И за пръв път това беше по-болезнено от всяко друго сбогуване.
Сълза се търкулна по бузата й.
-До довечера, Леон. На същото място, по същото време. –погледът й се зарея нататък, към небитието. Започваше да се развиделява.
Тя тръгна надолу към портичката на занемареното гробище, главата й пълна със случките от изминалата нощ. Обръщаше се почти на всяка крачка, за да помаха отново на статуята, вследствие на което се препъваше доста по-често от нормалното.
Тя надигна отново глава, за да потъне в очите му.Изгаряха я. Толкова сини, толкова древни. Така близки, но и толкова далечни. Не беше мислила, че реално биха били такива. Обичаше го. Не я беше страх. Нито за миг не усети нещо уплашено у себе си, нещо което да й казва да бяга, докато можеше. Той беше Ангелът на смъртта. И какво толкова? Все пак беше Леон. Тя му бе дала това име. Принадлежеше й. Нищо, че можеше в следващата секунда просто да я хване за ръка и да я помъкне към отвъдното, за да се сдобие с душата й. Нима това щеше да бъде много?
-Не ме е страх от теб.-отново се заслуша в ударите на сърцето му като омагьосана.-Знам, че може и да ме убиеш.Не ме интересува. Засега си тук. Това е хубаво, Леон. Харесва ми.
Той въздъхна.
-Да. Грешно е в мен да се борят всички тези желания, обърнати към теб. Но е лесно да съм човек, да се контролирам. По-лесно е, отколкото като статуя.- погали я леко по бузата.
-И на мен ми е лесно да съм човек с теб. Другите хора не ме разбират.-сега тя въздъхна.
-Не бива да те интересува. Повечето хора са повърхностни и глупави. Не се радват истински на нищо, докато не дойде време да го загубят. Ти обаче не ми изглеждаш такава. Нетипична си. Интересна. Непредвидима. Кой друг ще идва всяка вечер да си приказва със статуя?- ухили се той.
Тя се изчерви. Беше прекрасна. Почти дете. Невинна, но и зряла. Неумела, но и сигурна в стъпките си. Как искаше душата й да е негова! Злокобни желания и човешки страсти се преплитаха в неговото съзнание. Не знаеше какво е редно да направи. Знаеше само, че скоро няма да може да съществува без нея.
Единственото, на което бе способен в момента, бе да я притисне по-плътно в обятията си и да се надява нощта да не завърши прекалено рано, преди изобщо да бъде започнала.
За Катрин времето също минаваше бързо. Много по-бързо, отколкото изобщо би желала. Всяко докосване, всеки миг се размиваше, губеше се в омаята от предчувстването на следващия.
-Ти направи всичките ми нощи незабравими. Поне всички, откакто идвам тук.
-В гробището ли? Ти и преди си идвала. Тогава не беше нощ… може и да не искаш да помниш. Обикновено вие хората имате склонност да отблъсквате от съзнанието си неприятните спомени, макар че в тях понякога има и толкова много красота. Болка, да. Но и красота. Както една роза без бодлите си не би била толкова красива.
-Правилно. Не би била. Не би била цялостна. И се лъжеш. Спомням си първият път, когато те видях. На погребението на баба. Спомням си как майка ми ми разказваше, че ти я водиш към небето.
-Така ли?-подсмихна се той.- Рядко водя хора към рая, ако изобщо може да бъде наречен така.
-Ами как го наричаш?-заинтригувана, тя се освободи от прегръдката му. Осъзна, че той все пак е ангелът на смъртта. Че обикновено би трябвало да е лош. Само че осъзна, че не й пука. И все пак попита.- Ти лош ли си?
-Изглеждам ли ти лош?
-Не, Леон. Изглеждаш ми красив. И добър.
-Ами тогава вероятно изглеждам лош само на лошите.-вдигна рамене. Разбира се, понякога и добрите ме виждат с косата и дългата черна мантия, но това е защото рядко имам какво друго да сложа, а и тези доста оприличават смъртта според повечето хора.
-Би ли спрял да ми обясняваш какво мислят повечето хора? Мен ме интересува само какво мислиш ти. И какво мисля аз.-гласът й беше като на малко дете, което искаше нещо. Сърдит и незадоволен.
-Дразниш ли се от това?-вдигна вежди над обаятелните си очи.
-Ами, леко. Просто не съм като повечето хора. Затова не обичам да ми казват как правят повечето хора. Извинявай, но е част от същността ми да приемам тези думи като упрек… цял живот съм живяла с това усещане…-вдигна рамене и го гушна леко.-Разкажи ми, Леон… какво е да отнемаш най-ценното на хората?
Той примигна. Прищя му се да не й бе давал свобода за такова действие. И определено беше сигурен, че не би предпочел да тговаря на тази въпрос. Но го направи.
-Усещането ли? Различно. Понякога ме е жал за хората, които са живели по правилен начин… жал ме е и за невинните, чийто живот отнемам. Но понякога, когато идва време на убийците да умрат, възмездието е доста силно… Отмъщение, почти радост… Може би и самите души ми влияят. Понякога говоря с тях.
-Кога?-интересът бе събуден у нея като пламък и нямаше да угасне скоро. Той ясно го откриваше в сивите й очи.
-Когато виждам, че наистина имат нужда от това. Когато откривам нещо неопетнено в душите им. Нещо, което не обичам да отнемам.Любов.
-Дори и любов ли си отнемал?-лицето й леко се изкриви от изненада. Може би пиедесталът, на който тя го беше поставила, се бе разклатил малко.
-Случвало се е. – рече тихо и я доближи още до себе си.
Тя се чудеше. Остави се на прегръдката му, но не можеше по никакъв начин да п-повярва, че нейният ангел, нейният Леон, би бил способен да отнеме любов… трябва да е имало причина, помисли си. Няма как да е било другояче. Може би тази любов е била зла, обсебваща, забранена.
Стресна се. Нима тяхната любов, ако изобщо я имаше, не бе забранена? Дали и тя нямаше да стане жертва на това? Дали Леон нямаше да изтръгне сърцето й само с една своя дума, след това да го остави кървящо на пътя, където колите да го прегазят, и да си тръгне? Заболя я. Вече бе взела решението си, но имаше несигурност. Имаше очакване, копнеж…
-Само не взимай моята любов.-помоли го тихо, с наведена глава.
-Няма.-отново погали страните й.-Ако усетя подобно желание у себе си, Катрин, ще бъда достатъчно силен да устоя. Или да избягам. Но ти няма да умреш. Няма да съм този, който ще вземе душата ти в ръцете си.
-Но ти вече я взе. Още като беше статуя. Още когато се влюбих в теб.-изчервяване. И признание.
Той повдигна лицето й към своето.
-Казваш, че ме обичаш?-въпросът бе реторичен, но тя все пак кимна. И пак се опита да наведе глава.-Не се срамувай от това. Виж ме само… ти харесваш външността ми. Привлечена си от мен. Това се случва. Нормално е. Но ненормалното в случая, Кати, е че и аз теб обичам. Обичам те много повече, отколкото можеш да си представиш. И все пак мисля, че е малко. И все пак не съм сигурен, че ще ми е достатъчно, за да не те убия.
-Но на мен ми стига.
-Знаех си, че това ще кажеш.-погали я небрежно по косата.-Май започвам да те разбирам. Малко приличаш на мен. Добрата част от мен. Ама съвсем малко, защото лошата винаги ще е тук, вътре- той посочи сърцето си- и ще чака своя час.
-Тогава да заключим сърцето ти.
-Ще ми се да можех.
Вдигна я на ръце. Лесно, кротко, човешко движение.Учуди се на себе си. Нима беше толкова силен? Нима можеше все пак да не й вземе душата? Едва ли. Но нямаше да си го признае. В никакъв случай. Тя трябваше да е спокойна. И щастлива. А искаше него. Значи и той имаше правото да я иска? По някакъв непознат, човешки начин?
-За какво си мислиш.-засмя се звънливо тя.
-За много неща. По едно и също време. За това, че зората скоро ще дойде. И тогава ти ще трябва да се прибереш.
-Тогава сънят ще свърши и ти ще изчезнеш, така ли?-страх се долавяше от всяка една от думите, които тя произнасяше.
-Само за пред деня. Знаеш, че съм дете на нощта.
-Но знам, че те искам в моя свят.
-И все пак, не мислиш ли, че би било твърде хубаво?
-Би било истински живот за мен. Животът в нощта ми харесва, но през деня е много по-цветно.
-Ти си дъгата на моята нощ, нали знаеш?
-Знам ли?-попита тя, но нямаше възможност да отговори, защото хладните му устни бяха докоснали нейните.
-Мисля, че това отговаря на върпроса ти.-издиша тежко.
Първата целувка. Истинска целувка. Истинско човешко преживяване. Дощя му се да подскочи.
-Искаш ли да оставим останалия свят намира? Просто да стоим тук в тишината? Да й се насладим?
-Каквото поискаш, Кати. Каквото поискаш.
-Целуни ме пак.
Тя направи уж невинен жест.
-Не. Веднъж на нощ ти е напълно достатъчно.
-Не е. Беше прекалено кратко. Искам още от това чувство.- изхленчи. Отново беше невинно малко дете. Дали можеше да го оплете в мрежите на желанията си?не знаеше.-Моля те, Леон. Само още веднъж.
-Не разбираш ли, че е опасно за теб? Така, както сме-той я повдигна леко и посочи начина, по който се бяха долепили един до друг.- не усещаш ли? Не те ли е страх? Не разбираш ли, че обвързвам душата си с твоята? Че това може да ти навреди.
-Но това е, което ме прави щастлива. Целуни ме пак.-рече настоятелно и установи с неудоволствие, че не е на земята и за жалост не може да тропне с крак.
-Една целувка, и след това се прибираш право вкъщи.-тонът му беше сериозен, умислен.-Наистина слънцето ще изгрее скоро.
-Това ултиматум ли е?-пусна една крива усмивка тя.
-Кати, ако хората усетят, че статуята липсва.. ако видят теб тук.. всичко може да се случи. Съдбата не обича да си играят игрички с нея, трябваше досега да си го разбрала.
-Може би вече съм го разбрала. И все пак не ме интересува. Целуни ме.
Леон вдигна рамене и я пусна нежно на земята. След това я придърпа близо към себе си и я целуна. По-грубо, по-ненаситно от предишния път. Остави я без дъх.
Тя усети, че главата й се замайва. Дробовете й пищяха за въздух, но не искаше да прекъсва целувката. Съзнанието й започна да губи контрол над тялото и много скоро тя се олюля, облягайки се на него. Едва дишаше.
-Какво ти е? Нещо лошо ли направих?-тонът му беше шеговит, макар че в него се четеше и не добре прикрито притеснение, което тя долови. Май мислеше доста повече за нейното състояние, отколкото за своето собствено. Това й хареса, но и същевременно я уплаши. Той беше човек едва от няколко мига… добре де, часа. А вече се държеше, все едно са били заедно с години.
-Не, нищо…- гласът й още бе задъхан, дишаше все така накъсано.- Просто се замислих за момент и тялото и умът ми не се координираха равномерно. Умът ми често избързва пред реакциите ми.
-Интересно.-целуна леко шията й той.
Замисли се. Отново.Толкова крехка и нежна, толкова феерична с изумруденозеленото си кожено палто, тя изглеждаше така, все едно току-що се бе измъкнала от детска приказка. Спомни си за “Красавицата и звярът”. Много подходяща в техния случай, очевидно. Прекалено подходяща.
-Защо замълча?-усмихна му се тя.
-Вгледах се в иронията на детските приказки и това, което сме ти и аз. Нищо повече.
-И какво толкова видя в детските приказки? Да не би аз да съм Снежанка, а ти да си принцът на бял кон, който ще ме спаси от злата ми мащеха?
-Оу. Не. Мислех, че в нашият случай е по-уместно да е “Красавицата и звярът”.-отвърна той, учуден от опитите й да спори. Или по-скоро от опитите за спор, които предстояха. Познаваше я.
-Не съм съгласна. Нито аз съм красавица, нито ти си звяр. Така че, не си особено оригинален.Очаквах повече. И все пак, може би историята не е чак толкова неподходяща, но само когато се вземе предвид че накрая звярът се превръща в приказен принц и те заживяват щастливо до края на дните си.
Той й се ухили. Беше познал. Изглежда започваше да разбира логиката на мислите й по-добре, отколкото изобщо се бе надявал.
-Кати, трябва да вървиш вече. Сериозен съм. Слънцето почти се показва. Довечера.-погали я по бузата и изчезна в сенките, оставяйки я сама. Секунда по-късно отново бе статуя. И за пръв път това беше по-болезнено от всяко друго сбогуване.
Сълза се търкулна по бузата й.
-До довечера, Леон. На същото място, по същото време. –погледът й се зарея нататък, към небитието. Започваше да се развиделява.
Тя тръгна надолу към портичката на занемареното гробище, главата й пълна със случките от изминалата нощ. Обръщаше се почти на всяка крачка, за да помаха отново на статуята, вследствие на което се препъваше доста по-често от нормалното.
неделя, 5 юли 2009 г.
Ангелът
Не съм писала отдавна, така че това може би ще бъде нещо като извинение ;))
Пролог
Статуята. Тиха, самотна, пуста. Бездушна. Дъхът й спря.Отново там, откъдето бе тръгнала. Там беше на път да приключи целият й живот. Кръговрат на съдбата, игра на сенките.
Онази нощ той беше казал нещо.
Но тя, тя не помнеше. Не искаше да помни. Не трябваше да помни. Изтрий душата си. Изтрий спомените си с гумичката, с която триеш скиците си. Би трябвало да бъде лесно.
Триеш. И хоп-парчето вече го няма, заменено от чисто нов слой бяла хартия. Нищо, че след още две или три такива изтривания в листа ще се появи дупка. Нищо. Ти така или иначе ще се превърнеш в дупка.
Ангелът
Туп-туп-туп. Едно сърце биеше в тишината. Туп-туп-туп. Нарушаваше покоя в привидно мъртвото гробище. Чу се човешка стъпка. Едно изсъхнало листо стана на прах. Още една стъпка. И още едно листо.
Фигурата на момичето бе трудна за различаване в мрака, прекалено трудна. Изчезваща на моменти, но в други ясна, огряна от ореола на сребристата луна. Ангелът на смъртта въздъхна.
Добре беше да бъдеш статуя да наблюдаваш смъртните. Беше забавно, когато някои от тях дори се облягаха на него, допирайки устни до каменните му гърди. Усещането беше почти гъделичкащо, той едва се сдържа да не се разсмее.
Момичето се приближи и направи точно онова, за което се беше замислил. Допря устни до гърдите му, горещи и меки. Нежни устни. Тя не знаеше, че той усеща. Нямаше подозрение, нямаше свян у нея. Може би дори не вярваше в неговото съществуване изобщо.
Имаше си някои предимства да се правиш на статуя и да пазиш гробището, реши той и почти осезаемо въздъхна.
Тя надигна глава. Помисли, че вятърът е повял. Огледа гробището, но то отново беше затихнало. Сякаш с въздишката на ангела всичко се беше съживило, но след нея отново се бе върнало в първоначалното си положение. Втренчи се умислено в бездушните мраморни очи на ангела, без да осъзнава, че и той разучава нейните. Че следи поведението й.
Очите й. Бяха сиви, може би зелени на светлина, сега бяха сребристи. Като луната. Кожата й беше бяла, много бяла. По детски нежна, недокосната. Е, тя се беше докоснала до него, но той не броеше себе си за нещо живо.
Той често казваше:
-Адът не е над мен или под мен, той е вътре в мен.
Жалко само, че нямаше кой да го чуе. Проклет да бъде сам. Такъв беше. Но нима в това проклятие нямаше и някаква особена красота? Болка, за която да мечтаеш, когато не я изпитваш? Нима в това да си близо до хората и далеч от тях едновременно нямаше нещо особено привлекателно? Нещо човешки невинно? Не беше ли това, за което копнееше?
Тя пак подпря лице върху него. Майка й никога нямаше даже да си помисли, че нейната драгоценна дъщеричка би се домъкнала в гробището през късните часове на нощта, когато трябваше да спи. Бялата й рокля беше леко издрана в краищата, обувките-изкаляни. Нищо. Нали беше дошла, за да види него?
Помнеше деня, когато за пръв път видя статуята. Тогава беше още малко момиченце, страхливо увиснало на ръката на майка си, плачейки за починалата си баба. Ангелът. Красив и бял, деликатен, величествен. Пазител на мъртвите.
Мама беше казала, че той пази душата на баба. Че той ще я отведе до небето, където светлината щеше да я обгърне и тя да бъде щастлива до края на вечността. Може би това беше просто една от онези приказки, които се разказват на малките деца, за да бъде животът им по-безгрижен и по-лесен. Тя се усмихна. Вече беше голяма. Сама, защото беше странна. Сама, защото единствена обожаваше книгите и в техните разкази откриваше своите недостижими хоризонти. Нямаше нищо лошо в това да харесваш един ангел, нали? Все пак той нямаше ей сега да се раздвижи и да направи кой знае какво? Той трябваше да бъде добър. Той беше статуя.
Нещо го зачовърка отвътре. Странно, грешно желание. Желание да разкрие себе си. Същността си. Да, онази същност. Същата, за която си помислихте, онази с рогцата и опашката и крилете. Уплаши се от себе си. Как можеше дори да иска това? Не искаше ли по-скоро да наблюдава. Не знаеше ли тя, че трябва да бяга, вместо да търси утеха и опора у него, късчето мрамор? Явно не. Не разбираше, че животът й виси на нишката на неговата воля. А тази нишка беше толкова тънка, толкова опасна, така несигурна. Как да я накара да избяга? Как? Зачуди се. Искаше да й покаже, че не е сама, че няма от какво да я е страх. Само че всъщност имаше. Винаги имаше. Да се покаже или не? Да бъде ли добър, или просто да изникне пред нея на мястото на статуята, която беше с думите “Хей, здрасти, аз съм Ангелът на смъртта и не искам да те убия, но ей сега ще те заведа в отвъдното.” Та дори самите думи звучаха глупаво. Повече от глупаво. По-скоро биха подхождали на някой откачен простосмъртен,отколкото на него, реши той. Имаше и трети вариант. Да придобие човешка форма. Някак си. И, знаейки без да знае откъде, че тя щеше да се появи и следващата нощ, просто да се покаже пред нея. Като че ли това звучеше малко по-приемливо. По-човешко. Ако не успееше да устои на желанието да я убие, просто щеше да си стане пак статуя, която не може да прави нищо. Само да наблюдава.
-Трябва да тръгвам.-прошепна тя по погали леко ръката на ангела. Разбира се, че нямаше как да отвърне на докосването й. Но й се искаше да беше възможно. Той бе прекрасен.
Тя погледна унило обувките си, погледна и роклята, и тръгна към скърцащата вратичка на гробището. Обърна се няколко пъти назад. Искаше отново да се върне. Възможно най-скоро.
-ще дойда утре.-думите й бяха понесени от ветреца, така че той ги чу.
Тя изпълни обещанието си. На следващата нощ отново се появи. Отново направи същите неща като предишната. Дори го погали. Беше с червена рокля този път. По-красива. По-женствена. Сякаш бе нужно. Дори остави цвете в краката му. Цвете за него. Не му стигна смелостта да опита да се превърне в човек. Искаше още малко да я погледа. Само да я гледа, убеждаваше се. Нищо повече. Тя щеше да дойде отново. Може би тогава…
Така мина есента. Дойде и зимата.Всичко наоколо замръзна, а тя продължаваше да идва. И беше все така нежна и красива. Един живот, който не трябваше да бъде пропилян. Един живот, който ангелът искаше за себе си.
Коледа дойде и донесе много сняг, а тя беше бяла като него. Ангелът реши, че не може да протака вчено тази игра на криеница.
Тя се влюбваше. Влюбваше се в статуята, която й беше добър слушател. Мълчалив слушател, който не я упрекваше. Вече нямаше рози, които да му носи. Имаше само себе си. Безнадеждност. Тъга. Тя съзнаваше, че няма смисъл да обичаш статуя.И все пак правеше точно това. Затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Денем спеше, тъгуваше. Вечер отиваше на гробището и живееше. Колко объркан свят. Колко объркани представи имаше, сама разбираше. И все пак това не я касаеше, докато нейният ангел беше там, леко усмихнат, вечно красив, готов да я изслуша, чакащ тя да долепи устни до студените му гърди… Дали да не му купи подарък за коледа? Учуди се.
Когато стана по-късно, когато дойде време да излиза, тя реши. Кръстчето на врата й може и да не беше нещо особено, но бе много. Нещо, което й беше дала баба. Той сега пазеше баба. Значи не беше грешно кръстчето да стане на статуята, надяваше се, докато вървеше с бърза крачка през преспите сняг, които бяха направили гробището по-малко страшно. Подходящ дом за него.
Отиде на мястото. И остана за миг там.
Статуята я нямаше.
Болка. Страх. Загуба. Всичко се преплиташе в съзнанието й. Убита надежда. Любов, невъзможна, нереална, но и толкова искрена, колкото изобщо бе възможно. Толкова чиста. Смърт.
Стъпки.
Леки, тихи, почти нечовешки. Несигурни. Доближаващи се. Тя се извърна.
И там бе той.
Той срещна очите й. Сиви, не беше се лъгал. Знаеше отдавна. Беше още по-красива. Перфектната жертва. Нежна, крехка, кротка. Обърната към него. Той седна на снега срещу нея, едва владеейки се.
-Здравей.-каза с глас, който явно беше негов.По принцип не говореше. Затова се изненада сега колко мек и топъл звучеше тонът му, като на добър приятел, с когото можеш да пиеш чай в студените зимни нощи.
Тя въздъхна. Впери поглед в ангелските черти, сравнявайки ги с тези на статуята. Беше ли възможно? Не си позволи да събужда у себе си надежда. Само изрече едно тихо “здрасти.” Не можеше да спре да го гледа. Съвършен, в плът и кръв, тук. Облечен с лека бяла риза, разкопчана на гърдите, и с черен панталон. Не му ли беше студено?
-Аз съм… нали знаеш…-той започна да й говори като на малко дете, а тя очакваше всеки момент да се разтопи.
-Знам ли наистина…-не беше сигурна дали е попитала на глас, но той й отвърна.
-Знаеш, разбира се. Ако ти не знаеш, кой изобщо би знаял?Аз съм онзи,когото ти посешаваше всяка нощ от много месеци насам. Аз съм онзи, който носи смърт, а не живот. И все пак съм тук.
-Значи това е сън? Когато се себудя,ще осъзная ли, че съм мъртва , а ти си просто статуя?
-Може би. И аз не знам дали не си просто плод на моите развинтени фантазии.-рече.
Тя се усмихна мило и срамежливо.
-В такъв случай и двамата имаме доста развито въображение.
Той кимна, очаквайки тя да хукне да бяга всеки момент. Това обаче не стана. Стоеше като закована на снега до него, свита в изумруденото си палто, и му се усмихваше твърде спокойно за някого, който ей сега се готви да избяга. Прекалено спокойно за вкуса му. Той беше опасност. Значи все пак тя нямаше никакъв инстинкт за самосъхранение. Запита се дали би трябвало поне малко да тъгува, че ситуацията е такава, каквато е. Но откри в себе си единствено и само радост, щастие. Освен желанието да я отведе в отвъдното, разбира се. То го съпътстваше постоянно. Все пак беше по-лесно да контролираш човешко тяло от това да си статуя, усмихна й се.
-Ти нито веднъж не ми каза името си. А ми разказа толкова неща…-изказа един от копнежите си на глас.
-Така ли?... Дори не съм усетила… Казвам се Катрин.
-Красиво име. Много красиво. Отива ти.
-Благодаря.-тя се изчерви и на свой ред му зададе съшия въпрос.
При което той просто вдигна рамене. Светлокестенявата му коса, достигаща почти до брадичката покри лицето му.
-Аз нямам име. Наричат ме Ангелът на смъртта, макар че не съм никакъв ангел, като погледнеш реално на нещата. Аз просто предавам хората в ръцете на по-висши сили. Отнемам им малкото, което имат-правото да живеят. Сигурно някой ден ще го направя и с теб.-въздъхна, отново предизвиквайки повей на вятъра.
-Трябва ли да ме е страх?-тя не очакваше отговор. Въпросът си беше реторичен.-Защото изобщо не се страхувам.
-Наистина трябва. Мога да те убия, без дори да искам. Едно единствено мое движение е способно да го направи. Да те отведе там, където няма Ад и няма Рай, там, където всичко започва и свършва за всеки един от вас, хората.
-Не ми звучи чак толкова злобно и неприемливо. Особено ако това е мястото,където и ти живееш.
-Аз не живея. Аз горя. В мен се гонят две души- на ангел и на демон. Искам да те опазя от себе си, да бягаш. Но и не искам. И знам, че трябва да те пусна да си идеш, но не мога… и все пак не това е най-лошото. Най-лошото е, че дори не съм човек…
Макар и говорът му да беше бърз и накъсан, Кати го разбра. И не го разбра едновременно. Тя искаше просто да е до него. Той искаше да я убие, и все пак да не я убие. Ама че странно. Но, щом не искаше да я убие, поне не в момента, имаше някаква вероятност да я харесва, била тя и минимална.
Доближи ръката си до неговата.
-Как мога да те наричам?
-Както решиш. Досега никой не е търсил име, с което да ме нарича. Обикновено са твърде заети да се страхуват от мен. Избери ми име. Наричай ме както желаеш.
-Леон ми звучи добре. Мисля, че ти отива.
-Тогава ме наричай Леон. Наистина е все едно и наистина бих предпочел да бягаш от мен, вместо да стоиш и да се опитваш да ме докоснеш.
-Но аз не бих. Нараняваш ме, като говориш така. Аз искам да съм тук.
-Но нали знаеш, че нощта скоро е свърши? Че магиите все някога умират?
-Умират ли? Та ти си безсмъртен.
-Аз не съм обикновена магия. Аз съм проклятие. Нямам душа, нямам съвест. Наблюдавам. Избирам кой кога да си отиде. Ни повече, ни по-малко.
Тя се взря в сините му очи и видя, че той не я лъже. Той вярваше във всяка една от думите, които устните му изричаха… Само че не беше прав. Тя не можеше да се съгласи. Ако беше бездушен, той просто щеше да си остане статуя и никога да не й проговори. Щеше да я остави да страда по него…
Щастие. Миг светлина. Магия. Тя накара тялото си да се доближи още малко до неговото. Облегна глава на гърдите му, точно както бе правила стотици пъти. Сяга не бяха от камък. В тези гърди биеше сърце, човешко сърце, изпълнено със съмнения. Сърце, което тя искаше да бъде нейно. Но нима то вече не беше? Нима можеше да не бъде?
Пролог
Статуята. Тиха, самотна, пуста. Бездушна. Дъхът й спря.Отново там, откъдето бе тръгнала. Там беше на път да приключи целият й живот. Кръговрат на съдбата, игра на сенките.
Онази нощ той беше казал нещо.
Но тя, тя не помнеше. Не искаше да помни. Не трябваше да помни. Изтрий душата си. Изтрий спомените си с гумичката, с която триеш скиците си. Би трябвало да бъде лесно.
Триеш. И хоп-парчето вече го няма, заменено от чисто нов слой бяла хартия. Нищо, че след още две или три такива изтривания в листа ще се появи дупка. Нищо. Ти така или иначе ще се превърнеш в дупка.
Ангелът
Туп-туп-туп. Едно сърце биеше в тишината. Туп-туп-туп. Нарушаваше покоя в привидно мъртвото гробище. Чу се човешка стъпка. Едно изсъхнало листо стана на прах. Още една стъпка. И още едно листо.
Фигурата на момичето бе трудна за различаване в мрака, прекалено трудна. Изчезваща на моменти, но в други ясна, огряна от ореола на сребристата луна. Ангелът на смъртта въздъхна.
Добре беше да бъдеш статуя да наблюдаваш смъртните. Беше забавно, когато някои от тях дори се облягаха на него, допирайки устни до каменните му гърди. Усещането беше почти гъделичкащо, той едва се сдържа да не се разсмее.
Момичето се приближи и направи точно онова, за което се беше замислил. Допря устни до гърдите му, горещи и меки. Нежни устни. Тя не знаеше, че той усеща. Нямаше подозрение, нямаше свян у нея. Може би дори не вярваше в неговото съществуване изобщо.
Имаше си някои предимства да се правиш на статуя и да пазиш гробището, реши той и почти осезаемо въздъхна.
Тя надигна глава. Помисли, че вятърът е повял. Огледа гробището, но то отново беше затихнало. Сякаш с въздишката на ангела всичко се беше съживило, но след нея отново се бе върнало в първоначалното си положение. Втренчи се умислено в бездушните мраморни очи на ангела, без да осъзнава, че и той разучава нейните. Че следи поведението й.
Очите й. Бяха сиви, може би зелени на светлина, сега бяха сребристи. Като луната. Кожата й беше бяла, много бяла. По детски нежна, недокосната. Е, тя се беше докоснала до него, но той не броеше себе си за нещо живо.
Той често казваше:
-Адът не е над мен или под мен, той е вътре в мен.
Жалко само, че нямаше кой да го чуе. Проклет да бъде сам. Такъв беше. Но нима в това проклятие нямаше и някаква особена красота? Болка, за която да мечтаеш, когато не я изпитваш? Нима в това да си близо до хората и далеч от тях едновременно нямаше нещо особено привлекателно? Нещо човешки невинно? Не беше ли това, за което копнееше?
Тя пак подпря лице върху него. Майка й никога нямаше даже да си помисли, че нейната драгоценна дъщеричка би се домъкнала в гробището през късните часове на нощта, когато трябваше да спи. Бялата й рокля беше леко издрана в краищата, обувките-изкаляни. Нищо. Нали беше дошла, за да види него?
Помнеше деня, когато за пръв път видя статуята. Тогава беше още малко момиченце, страхливо увиснало на ръката на майка си, плачейки за починалата си баба. Ангелът. Красив и бял, деликатен, величествен. Пазител на мъртвите.
Мама беше казала, че той пази душата на баба. Че той ще я отведе до небето, където светлината щеше да я обгърне и тя да бъде щастлива до края на вечността. Може би това беше просто една от онези приказки, които се разказват на малките деца, за да бъде животът им по-безгрижен и по-лесен. Тя се усмихна. Вече беше голяма. Сама, защото беше странна. Сама, защото единствена обожаваше книгите и в техните разкази откриваше своите недостижими хоризонти. Нямаше нищо лошо в това да харесваш един ангел, нали? Все пак той нямаше ей сега да се раздвижи и да направи кой знае какво? Той трябваше да бъде добър. Той беше статуя.
Нещо го зачовърка отвътре. Странно, грешно желание. Желание да разкрие себе си. Същността си. Да, онази същност. Същата, за която си помислихте, онази с рогцата и опашката и крилете. Уплаши се от себе си. Как можеше дори да иска това? Не искаше ли по-скоро да наблюдава. Не знаеше ли тя, че трябва да бяга, вместо да търси утеха и опора у него, късчето мрамор? Явно не. Не разбираше, че животът й виси на нишката на неговата воля. А тази нишка беше толкова тънка, толкова опасна, така несигурна. Как да я накара да избяга? Как? Зачуди се. Искаше да й покаже, че не е сама, че няма от какво да я е страх. Само че всъщност имаше. Винаги имаше. Да се покаже или не? Да бъде ли добър, или просто да изникне пред нея на мястото на статуята, която беше с думите “Хей, здрасти, аз съм Ангелът на смъртта и не искам да те убия, но ей сега ще те заведа в отвъдното.” Та дори самите думи звучаха глупаво. Повече от глупаво. По-скоро биха подхождали на някой откачен простосмъртен,отколкото на него, реши той. Имаше и трети вариант. Да придобие човешка форма. Някак си. И, знаейки без да знае откъде, че тя щеше да се появи и следващата нощ, просто да се покаже пред нея. Като че ли това звучеше малко по-приемливо. По-човешко. Ако не успееше да устои на желанието да я убие, просто щеше да си стане пак статуя, която не може да прави нищо. Само да наблюдава.
-Трябва да тръгвам.-прошепна тя по погали леко ръката на ангела. Разбира се, че нямаше как да отвърне на докосването й. Но й се искаше да беше възможно. Той бе прекрасен.
Тя погледна унило обувките си, погледна и роклята, и тръгна към скърцащата вратичка на гробището. Обърна се няколко пъти назад. Искаше отново да се върне. Възможно най-скоро.
-ще дойда утре.-думите й бяха понесени от ветреца, така че той ги чу.
Тя изпълни обещанието си. На следващата нощ отново се появи. Отново направи същите неща като предишната. Дори го погали. Беше с червена рокля този път. По-красива. По-женствена. Сякаш бе нужно. Дори остави цвете в краката му. Цвете за него. Не му стигна смелостта да опита да се превърне в човек. Искаше още малко да я погледа. Само да я гледа, убеждаваше се. Нищо повече. Тя щеше да дойде отново. Може би тогава…
Така мина есента. Дойде и зимата.Всичко наоколо замръзна, а тя продължаваше да идва. И беше все така нежна и красива. Един живот, който не трябваше да бъде пропилян. Един живот, който ангелът искаше за себе си.
Коледа дойде и донесе много сняг, а тя беше бяла като него. Ангелът реши, че не може да протака вчено тази игра на криеница.
Тя се влюбваше. Влюбваше се в статуята, която й беше добър слушател. Мълчалив слушател, който не я упрекваше. Вече нямаше рози, които да му носи. Имаше само себе си. Безнадеждност. Тъга. Тя съзнаваше, че няма смисъл да обичаш статуя.И все пак правеше точно това. Затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Денем спеше, тъгуваше. Вечер отиваше на гробището и живееше. Колко объркан свят. Колко объркани представи имаше, сама разбираше. И все пак това не я касаеше, докато нейният ангел беше там, леко усмихнат, вечно красив, готов да я изслуша, чакащ тя да долепи устни до студените му гърди… Дали да не му купи подарък за коледа? Учуди се.
Когато стана по-късно, когато дойде време да излиза, тя реши. Кръстчето на врата й може и да не беше нещо особено, но бе много. Нещо, което й беше дала баба. Той сега пазеше баба. Значи не беше грешно кръстчето да стане на статуята, надяваше се, докато вървеше с бърза крачка през преспите сняг, които бяха направили гробището по-малко страшно. Подходящ дом за него.
Отиде на мястото. И остана за миг там.
Статуята я нямаше.
Болка. Страх. Загуба. Всичко се преплиташе в съзнанието й. Убита надежда. Любов, невъзможна, нереална, но и толкова искрена, колкото изобщо бе възможно. Толкова чиста. Смърт.
Стъпки.
Леки, тихи, почти нечовешки. Несигурни. Доближаващи се. Тя се извърна.
И там бе той.
Той срещна очите й. Сиви, не беше се лъгал. Знаеше отдавна. Беше още по-красива. Перфектната жертва. Нежна, крехка, кротка. Обърната към него. Той седна на снега срещу нея, едва владеейки се.
-Здравей.-каза с глас, който явно беше негов.По принцип не говореше. Затова се изненада сега колко мек и топъл звучеше тонът му, като на добър приятел, с когото можеш да пиеш чай в студените зимни нощи.
Тя въздъхна. Впери поглед в ангелските черти, сравнявайки ги с тези на статуята. Беше ли възможно? Не си позволи да събужда у себе си надежда. Само изрече едно тихо “здрасти.” Не можеше да спре да го гледа. Съвършен, в плът и кръв, тук. Облечен с лека бяла риза, разкопчана на гърдите, и с черен панталон. Не му ли беше студено?
-Аз съм… нали знаеш…-той започна да й говори като на малко дете, а тя очакваше всеки момент да се разтопи.
-Знам ли наистина…-не беше сигурна дали е попитала на глас, но той й отвърна.
-Знаеш, разбира се. Ако ти не знаеш, кой изобщо би знаял?Аз съм онзи,когото ти посешаваше всяка нощ от много месеци насам. Аз съм онзи, който носи смърт, а не живот. И все пак съм тук.
-Значи това е сън? Когато се себудя,ще осъзная ли, че съм мъртва , а ти си просто статуя?
-Може би. И аз не знам дали не си просто плод на моите развинтени фантазии.-рече.
Тя се усмихна мило и срамежливо.
-В такъв случай и двамата имаме доста развито въображение.
Той кимна, очаквайки тя да хукне да бяга всеки момент. Това обаче не стана. Стоеше като закована на снега до него, свита в изумруденото си палто, и му се усмихваше твърде спокойно за някого, който ей сега се готви да избяга. Прекалено спокойно за вкуса му. Той беше опасност. Значи все пак тя нямаше никакъв инстинкт за самосъхранение. Запита се дали би трябвало поне малко да тъгува, че ситуацията е такава, каквато е. Но откри в себе си единствено и само радост, щастие. Освен желанието да я отведе в отвъдното, разбира се. То го съпътстваше постоянно. Все пак беше по-лесно да контролираш човешко тяло от това да си статуя, усмихна й се.
-Ти нито веднъж не ми каза името си. А ми разказа толкова неща…-изказа един от копнежите си на глас.
-Така ли?... Дори не съм усетила… Казвам се Катрин.
-Красиво име. Много красиво. Отива ти.
-Благодаря.-тя се изчерви и на свой ред му зададе съшия въпрос.
При което той просто вдигна рамене. Светлокестенявата му коса, достигаща почти до брадичката покри лицето му.
-Аз нямам име. Наричат ме Ангелът на смъртта, макар че не съм никакъв ангел, като погледнеш реално на нещата. Аз просто предавам хората в ръцете на по-висши сили. Отнемам им малкото, което имат-правото да живеят. Сигурно някой ден ще го направя и с теб.-въздъхна, отново предизвиквайки повей на вятъра.
-Трябва ли да ме е страх?-тя не очакваше отговор. Въпросът си беше реторичен.-Защото изобщо не се страхувам.
-Наистина трябва. Мога да те убия, без дори да искам. Едно единствено мое движение е способно да го направи. Да те отведе там, където няма Ад и няма Рай, там, където всичко започва и свършва за всеки един от вас, хората.
-Не ми звучи чак толкова злобно и неприемливо. Особено ако това е мястото,където и ти живееш.
-Аз не живея. Аз горя. В мен се гонят две души- на ангел и на демон. Искам да те опазя от себе си, да бягаш. Но и не искам. И знам, че трябва да те пусна да си идеш, но не мога… и все пак не това е най-лошото. Най-лошото е, че дори не съм човек…
Макар и говорът му да беше бърз и накъсан, Кати го разбра. И не го разбра едновременно. Тя искаше просто да е до него. Той искаше да я убие, и все пак да не я убие. Ама че странно. Но, щом не искаше да я убие, поне не в момента, имаше някаква вероятност да я харесва, била тя и минимална.
Доближи ръката си до неговата.
-Как мога да те наричам?
-Както решиш. Досега никой не е търсил име, с което да ме нарича. Обикновено са твърде заети да се страхуват от мен. Избери ми име. Наричай ме както желаеш.
-Леон ми звучи добре. Мисля, че ти отива.
-Тогава ме наричай Леон. Наистина е все едно и наистина бих предпочел да бягаш от мен, вместо да стоиш и да се опитваш да ме докоснеш.
-Но аз не бих. Нараняваш ме, като говориш така. Аз искам да съм тук.
-Но нали знаеш, че нощта скоро е свърши? Че магиите все някога умират?
-Умират ли? Та ти си безсмъртен.
-Аз не съм обикновена магия. Аз съм проклятие. Нямам душа, нямам съвест. Наблюдавам. Избирам кой кога да си отиде. Ни повече, ни по-малко.
Тя се взря в сините му очи и видя, че той не я лъже. Той вярваше във всяка една от думите, които устните му изричаха… Само че не беше прав. Тя не можеше да се съгласи. Ако беше бездушен, той просто щеше да си остане статуя и никога да не й проговори. Щеше да я остави да страда по него…
Щастие. Миг светлина. Магия. Тя накара тялото си да се доближи още малко до неговото. Облегна глава на гърдите му, точно както бе правила стотици пъти. Сяга не бяха от камък. В тези гърди биеше сърце, човешко сърце, изпълнено със съмнения. Сърце, което тя искаше да бъде нейно. Но нима то вече не беше? Нима можеше да не бъде?
петък, 19 юни 2009 г.
Thanx God that you exist
Наистина не знам какво щях да правя без теб, моя bff. Абсолютно не знам. Особено пък в моменти като този, в който ти ме видя днес... знаеш за какво става дума.
Обадих ти се и ти беше там, и се опита да ме успокоиш. Видяхме се около три мунутки по-късно. Ти ме гушна и всичко изведнъж стана по-добре. Наревах се, а ти стошеше до мен на оранжевата пейка и ме подкрепяше. Както правиш винаги. Защото си си ти. За теб нямаше значение колко беше уморена от начинанията с днес.
Ти си толкова прекрасен човек. Не знам колко пъти така си ме успокоявала. Но е факт, миличко. Пет минути след като съм ти чула за пръв път гласа, вече съм спокойна и дори съм в състояние да ти пригласям, докато пеем choose to be me или каквото и да е друго.
Благодаря ти. Ти винаги ме изправяш на крака, когато имам нужда. Благодаря ти за най-прекрасния ми рожден ден досега, благодаря ти за хилядите планове за лятото, които мислим заедно. Благодаря ти, че се лигавиш с мен и мрънкаме заедно. Благодаря ти, че те има.
Аз си знам че сега ще ажеш, че няма за какво, защото просто си такъв човек, защото си едно от най-прекрасните и безкористни същества на тази планета, които познавам. Но нищо. Просто искам да знаеш, че така мисля, приятелко моя. Искам да знаеш, че даже когато запрашвам занякъде и забравям телефона, пак съм с теб в мислите си. Винаги.
Бтв, честит един месец^^ Хубаво ще е да има още магия и след него ;)) Знаеш за какво говоря. та ти знаеш всичко ;))
Обичам те, Крис =))) И пак багодаря, че ми каза, че от мен щяло да стане човек. Хубаво е поне някой да го вярва ;))
Обадих ти се и ти беше там, и се опита да ме успокоиш. Видяхме се около три мунутки по-късно. Ти ме гушна и всичко изведнъж стана по-добре. Наревах се, а ти стошеше до мен на оранжевата пейка и ме подкрепяше. Както правиш винаги. Защото си си ти. За теб нямаше значение колко беше уморена от начинанията с днес.
Ти си толкова прекрасен човек. Не знам колко пъти така си ме успокоявала. Но е факт, миличко. Пет минути след като съм ти чула за пръв път гласа, вече съм спокойна и дори съм в състояние да ти пригласям, докато пеем choose to be me или каквото и да е друго.
Благодаря ти. Ти винаги ме изправяш на крака, когато имам нужда. Благодаря ти за най-прекрасния ми рожден ден досега, благодаря ти за хилядите планове за лятото, които мислим заедно. Благодаря ти, че се лигавиш с мен и мрънкаме заедно. Благодаря ти, че те има.
Аз си знам че сега ще ажеш, че няма за какво, защото просто си такъв човек, защото си едно от най-прекрасните и безкористни същества на тази планета, които познавам. Но нищо. Просто искам да знаеш, че така мисля, приятелко моя. Искам да знаеш, че даже когато запрашвам занякъде и забравям телефона, пак съм с теб в мислите си. Винаги.
Бтв, честит един месец^^ Хубаво ще е да има още магия и след него ;)) Знаеш за какво говоря. та ти знаеш всичко ;))
Обичам те, Крис =))) И пак багодаря, че ми каза, че от мен щяло да стане човек. Хубаво е поне някой да го вярва ;))
something new about me...
Не помня от създаването на този блог насам да съм ви разказвала особено много факти за моята скромна (или не чак толкова) личност. Ако пък се сетите да ме попитате защо, едва ли ще мога да ви обясня по някакъв начин, без да измрънкам наскоро прихванатото от Крис "ееемииии"... уотевър.
И така, ще ви въведа в дебрите на свето съзнание чрез един много стар лексикон, който открих в бившия ми форум, който по принцип уж не се види бивш, обаче нямам време и за него.
1. Обща представа:
-име: Пламена (макар че ме наричат Плам, Пам, Сънливка, напоследък подвизаваща се с Dark Passion заради албума на Nightwish ... итн итн)
-години: 16
-дата на раждане и зодия: 25 май 1991, Близнаци; по китайския календар -> овцЪ
-външен вид: вижте снимката в блога ;0)
-братя и сестри /имена, години/: нямам си такива проблеми
-домашно/и животно/и /име, години, може и снимка/: котка на 8 години, Съни (пак си имате снимка в по-предния пост)
-град: Бургас
-училище: ПМГ "акад. Никола Обрешков"
-@-маил: barbye_gil@abv.bg
-сайт: няколко са ;))
-skype: ina_puleva57 (ауторизация, плс)
2. Разни
-опиши се с 3 думички: талантлива, влюбчива, кучка
-на колко годинки се чувстваш: на 3-4... може и на 18 в някои случаи, но е изключително рядко
-какво виждаш пред теб вбъдеще: ами, един странен живот, надявам се изпълнен с много щуротии
-би ли те зарадвал един "обикновен" живот и защо: определено не, все пак даже аз самата не съм обикновена, така че един обикновен живот определено би означавал едно пропиляно време
-мечтаеш ли често: уф.. всеки ден, даже по няколко пъти на ден
-най-често използван израз: "мръъън"
-кое те вбесява най-много: много неща, най-вече караниците с хората
-кое може да те разплаче: почти всичко, голяма съм ревла
-а да те накара да "се пукнеш от смях": о, лигавенето, има и такива хора... без които просто не желая да си представям живота си
-за теб любовта е... може би един вид огромно щастие, но и болка... разни хора, разни идеали ^^, обаче ако е споделена... хмммммм..... *размечтав*
-щастие значи да... поглеждаш новия ден, да се усмихваш, да обичаш и да бъдеш обичан, да имаш приятели, не точно в този ред
-омразата... ненужна
-алкохолът... средство за отпускане на нервите, стига да не прекаляваш с него
-цигарите... са вредни
-дрогата... от'де ли ми хрумна да питам тва? НЕ на дрогата!
-училището... sucs
-родителите... дразнител номер едно във вселената, защото искат единствено най-доброто, което мнислят че е за теб, а то в повечето случаи доста се разминава с твоите си собствени представи...
-приятелите... безценни
-девиз: "Живей за днес, защото вчера няма да се върне, а утре може и да не дойде!"
-сподели една своя мечта... да стана писателка, да обиколя света
-хобито ти е... да творя, да излизам навън, да се мотая с Крис, да ходя на екскурзии
-искаш да станеш...психолог, защото така ще помагам на хората; писател, защото така изразявам себе си; но всъщност най-вероятноще стана графичен дизайнер и ще си завърша магистратурата в Англия (с малко много повече късмет)
-спортуваш... най-вече спане, плуване
-живот извън страната... и би ли го избрал/а за себе си: за себе си... да, защото ако това е начинът да стана това, което искам, съм готова да направя тази жертва... въпреки липсата на България
-през свободното си време... се мотам и се шматкам
-ако можех да правя магии... щях да...променя изоснови света; не че и сега няма да се опитам да го променя де... обаче ще е по-трудно
-владееш ...немски и английски(писмено и говоримо) и руски (говоримо) език
-най-скъпото, което имаш: приятелите си, защото те са всичко
-талисманът ти е... сребърен пръстен
-/не/ харесвам живота си, защото... НЕ ми допада особено, пълен е с твърде много забрани и липса на любов, обаче си е мой и за това което е съм виновна само аз, така че в момента се променя
3. Любими неща
-жанр в киното: всичко си гледкам- даже и сапунки понякога
-филм/сериал: Хари Потър и Огнения Бокал/ Лизи МакГуайър, Забравени досиета, Предградие 13, Здрач и още хиляди други...
-актьор/актриса: невероятно много са
-книга/автор: Стефани Майър, Тери Пратчет... и други/ просто не ми се изброява...
-музикален стил: слушам почти всичко, като изключим чалгата, предимно харесвам рок и поп-рок, малко метъл... такива неща
-певец/певица/група: не ми се изброяват сичките, но Nightwish, Sunrise Avenue и Muse просто няма как да не ги спомена тук...
-цвят: черен, бял, лиляв, червен... понякога и някои други...
-число: 3, 7, 9
-ден от седмицата: петък, защото след него идва събота
-месец: май
-сезон: лято
-игра: The Sims 3, Diablo 2, Revolt итн
-питие: кола, портокалов сок
-ястие: пица, сладолед, шоколад, спагети, баница... абе общо взето съм фен на почти всякакви сладки неща... като изключим баклава(не питайте)
-място: морската градина, Фантазия...
-животно: рис, вълк, котка, кенгуру
-вещ: книгите ми, пръстена ми, компа ми
-планета: Венера
-цитат от книга/филм: "Срещали сме се два пъти- в твоето минало и в моето бъдеще..."
И така, ще ви въведа в дебрите на свето съзнание чрез един много стар лексикон, който открих в бившия ми форум, който по принцип уж не се види бивш, обаче нямам време и за него.
1. Обща представа:
-име: Пламена (макар че ме наричат Плам, Пам, Сънливка, напоследък подвизаваща се с Dark Passion заради албума на Nightwish ... итн итн)
-години: 16
-дата на раждане и зодия: 25 май 1991, Близнаци; по китайския календар -> овцЪ
-външен вид: вижте снимката в блога ;0)
-братя и сестри /имена, години/: нямам си такива проблеми
-домашно/и животно/и /име, години, може и снимка/: котка на 8 години, Съни (пак си имате снимка в по-предния пост)
-град: Бургас
-училище: ПМГ "акад. Никола Обрешков"
-@-маил: barbye_gil@abv.bg
-сайт: няколко са ;))
-skype: ina_puleva57 (ауторизация, плс)
2. Разни
-опиши се с 3 думички: талантлива, влюбчива, кучка
-на колко годинки се чувстваш: на 3-4... може и на 18 в някои случаи, но е изключително рядко
-какво виждаш пред теб вбъдеще: ами, един странен живот, надявам се изпълнен с много щуротии
-би ли те зарадвал един "обикновен" живот и защо: определено не, все пак даже аз самата не съм обикновена, така че един обикновен живот определено би означавал едно пропиляно време
-мечтаеш ли често: уф.. всеки ден, даже по няколко пъти на ден
-най-често използван израз: "мръъън"
-кое те вбесява най-много: много неща, най-вече караниците с хората
-кое може да те разплаче: почти всичко, голяма съм ревла
-а да те накара да "се пукнеш от смях": о, лигавенето, има и такива хора... без които просто не желая да си представям живота си
-за теб любовта е... може би един вид огромно щастие, но и болка... разни хора, разни идеали ^^, обаче ако е споделена... хмммммм..... *размечтав*
-щастие значи да... поглеждаш новия ден, да се усмихваш, да обичаш и да бъдеш обичан, да имаш приятели, не точно в този ред
-омразата... ненужна
-алкохолът... средство за отпускане на нервите, стига да не прекаляваш с него
-цигарите... са вредни
-дрогата... от'де ли ми хрумна да питам тва? НЕ на дрогата!
-училището... sucs
-родителите... дразнител номер едно във вселената, защото искат единствено най-доброто, което мнислят че е за теб, а то в повечето случаи доста се разминава с твоите си собствени представи...
-приятелите... безценни
-девиз: "Живей за днес, защото вчера няма да се върне, а утре може и да не дойде!"
-сподели една своя мечта... да стана писателка, да обиколя света
-хобито ти е... да творя, да излизам навън, да се мотая с Крис, да ходя на екскурзии
-искаш да станеш...психолог, защото така ще помагам на хората; писател, защото така изразявам себе си; но всъщност най-вероятноще стана графичен дизайнер и ще си завърша магистратурата в Англия (с малко много повече късмет)
-спортуваш... най-вече спане, плуване
-живот извън страната... и би ли го избрал/а за себе си: за себе си... да, защото ако това е начинът да стана това, което искам, съм готова да направя тази жертва... въпреки липсата на България
-през свободното си време... се мотам и се шматкам
-ако можех да правя магии... щях да...променя изоснови света; не че и сега няма да се опитам да го променя де... обаче ще е по-трудно
-владееш ...немски и английски(писмено и говоримо) и руски (говоримо) език
-най-скъпото, което имаш: приятелите си, защото те са всичко
-талисманът ти е... сребърен пръстен
-/не/ харесвам живота си, защото... НЕ ми допада особено, пълен е с твърде много забрани и липса на любов, обаче си е мой и за това което е съм виновна само аз, така че в момента се променя
3. Любими неща
-жанр в киното: всичко си гледкам- даже и сапунки понякога
-филм/сериал: Хари Потър и Огнения Бокал/ Лизи МакГуайър, Забравени досиета, Предградие 13, Здрач и още хиляди други...
-актьор/актриса: невероятно много са
-книга/автор: Стефани Майър, Тери Пратчет... и други/ просто не ми се изброява...
-музикален стил: слушам почти всичко, като изключим чалгата, предимно харесвам рок и поп-рок, малко метъл... такива неща
-певец/певица/група: не ми се изброяват сичките, но Nightwish, Sunrise Avenue и Muse просто няма как да не ги спомена тук...
-цвят: черен, бял, лиляв, червен... понякога и някои други...
-число: 3, 7, 9
-ден от седмицата: петък, защото след него идва събота
-месец: май
-сезон: лято
-игра: The Sims 3, Diablo 2, Revolt итн
-питие: кола, портокалов сок
-ястие: пица, сладолед, шоколад, спагети, баница... абе общо взето съм фен на почти всякакви сладки неща... като изключим баклава(не питайте)
-място: морската градина, Фантазия...
-животно: рис, вълк, котка, кенгуру
-вещ: книгите ми, пръстена ми, компа ми
-планета: Венера
-цитат от книга/филм: "Срещали сме се два пъти- в твоето минало и в моето бъдеще..."
вторник, 16 юни 2009 г.
Побъркан свят.
светът е крайно побъркано място, или аз съм не в ред нещо. Макар че може и двете неща да се верни, което изобще няма да ме изненада. Просто исках да кажа, че някои други хора са започнали да се променят. Радвам се за тях.
Мога само да се надявам, че ще е по-добре отпреди.
А, да... има някаква вероятност да нямам нет цяло лято, защото има голяма вероятност това лято да бъде прекарано в Несебър и Слънчев бряг. Което ще е мега забавното нещо, защото преди този мой нов живот ще скоча с бънджии (пукнете се от яд пък)!!!
Нали ви казах че ще стане. сега даже си имаме и уговорена квартира за рок феста. Мухахаха.
Дааже може и да се видя с Ел, ако успея тогава да я открия, ай гес.
И на даскалото му се вижда краят, което е бонус към цялата ситуация, макар че малко ми е жал че това ще е последната ми лятна ваканция като ученичка на ПМГ.
Това определено ще бъде най-невероятното лято. А, да, и може да отида септември във Виена за 5 дена. (ама че рима)/е да де, обаче трябвада си изработя парите за тогава, ако искам да отида. подарък от мен за мен. любимото ми предястие за последната ми година /
И така, гайс... аз съм много добре, риъли. И съм пророчица Плам.
Мога само да се надявам, че ще е по-добре отпреди.
А, да... има някаква вероятност да нямам нет цяло лято, защото има голяма вероятност това лято да бъде прекарано в Несебър и Слънчев бряг. Което ще е мега забавното нещо, защото преди този мой нов живот ще скоча с бънджии (пукнете се от яд пък)!!!
Нали ви казах че ще стане. сега даже си имаме и уговорена квартира за рок феста. Мухахаха.
Дааже може и да се видя с Ел, ако успея тогава да я открия, ай гес.
И на даскалото му се вижда краят, което е бонус към цялата ситуация, макар че малко ми е жал че това ще е последната ми лятна ваканция като ученичка на ПМГ.
Това определено ще бъде най-невероятното лято. А, да, и може да отида септември във Виена за 5 дена. (ама че рима)/е да де, обаче трябвада си изработя парите за тогава, ако искам да отида. подарък от мен за мен. любимото ми предястие за последната ми година /
И така, гайс... аз съм много добре, риъли. И съм пророчица Плам.
понеделник, 15 юни 2009 г.
My pets
I decided it's time to show you my pets... don't go crazy, guys... I am crazy ;))
->> my cat Sunny, a.k.a. Bubu
->> my plant Goshko, and yes, we talk to each other a lot...
I hope you like them, because I adore them both...
->> my cat Sunny, a.k.a. Bubu
->> my plant Goshko, and yes, we talk to each other a lot...
I hope you like them, because I adore them both...
Just Smile
само защото съм мнооого добра ви показвам тези 2 нови неща ;))
->>мечо пух 1
->> мечо пух 2
(не че не се разбира че това са портрети на Мечо Пух де, Плам е много задобряла напоследък :)))
->>мечо пух 1
->> мечо пух 2
(не че не се разбира че това са портрети на Мечо Пух де, Плам е много задобряла напоследък :)))
Kiss 'N' Run
I fell inlove with a song.
Sunrise Avenue- Kiss 'N' Run, I forgot that it is my favourite band, guys... I adore every single song of theirs.
Feels like the world has let me down
Feels as if i'm ready to drown
It´s 3 am, i lie awake
Thinking about my great escape
I´m fine with all that i have left
I try to breathe and just forget
I´m flying low because of you
My every thought leads back to you
I'm not made to kiss and run
Say i'm not the only one
Getting over you in a weekend
If on monday i'll be fine
Why can't i sleep tight tonight
And just walk away and leave her
Cuz i'm not made to kiss and run
I´m pacing all over this place
Tracing the steps we failed to take
I miss you so inside my head
Have to remember to forget
It's just those eyes that kill me now
Intensity still stings my eyes
I wanna keep this hurting too
If it's the last touch had from you
I'm not made to kiss and run
Say i'm not the only one
Getting over you in a weekend
If on monday i'll be fine
Why can't i sleep tight tonight
And just walk away and leave her
Cuz i'm not made to kiss and run
I'm fine with all that i have left
I'm trying to live with it every day
Doesn't help to kiss and run
Sunrise Avenue- Kiss 'N' Run, I forgot that it is my favourite band, guys... I adore every single song of theirs.
Feels like the world has let me down
Feels as if i'm ready to drown
It´s 3 am, i lie awake
Thinking about my great escape
I´m fine with all that i have left
I try to breathe and just forget
I´m flying low because of you
My every thought leads back to you
I'm not made to kiss and run
Say i'm not the only one
Getting over you in a weekend
If on monday i'll be fine
Why can't i sleep tight tonight
And just walk away and leave her
Cuz i'm not made to kiss and run
I´m pacing all over this place
Tracing the steps we failed to take
I miss you so inside my head
Have to remember to forget
It's just those eyes that kill me now
Intensity still stings my eyes
I wanna keep this hurting too
If it's the last touch had from you
I'm not made to kiss and run
Say i'm not the only one
Getting over you in a weekend
If on monday i'll be fine
Why can't i sleep tight tonight
And just walk away and leave her
Cuz i'm not made to kiss and run
I'm fine with all that i have left
I'm trying to live with it every day
Doesn't help to kiss and run
събота, 13 юни 2009 г.
Тя, І глава на ХЕВ
Тя
Ровех из съзнанието си, за да намеря нещо, което би се сравнило с усещането от онази нощ. Опитвах се да намеря нещо, независимо колко мъничко, което да ми напомни, че наистина съм жив. Е, добре де. Не точно жив. Но поне, че съществувам. Не бях жив от много време. Вече почти два века. Два века на едно безнадеждно търсене на някакъв несъществуващ идеал, прекарано в забулената сянка на следващата нощ. Хубав начин да прекарваш вечността под формата на някакъв си невзрачен вампир, няма що.
Когато си видял как всичко около теб измира, докато накрая не останеш сам в гробището, нямаш особено ясен поглед върху това дали въобще някой вярва в това, което си. Живеех сам, след като майка ми и баща ми бяха загинали в едно далечно земетресение. Харесваше ми през първите две-три години, беше забавно да скитам по света. До онази нощ, в която аз самият умрях.
Една нощ бях излязъл да се разходя в града, който в момента обитавах. Излязох от ресторанта, в който ядох. Тогава я видях за пръв път. Най-неземното създание в целия свят. Беше бледа, с много тъмни очи и къдрава русо-червеникава коса, която се спускаше свободно по раменете й. Нощта я правеше още по-красива, само загатваше нейната осезаема женственост. Искаше ми се да я питам коя е, да разбера всичко за нея. Толкова съвършена, вървяща сама по празната улица. Като призрак на едно далечно минало, когато всяка жена е била като нея.
Започнах да излизам по-често, за да я търся. Няколко нощи подред я виждах по улиците на града, очите й от ден на ден все по-изгарящи и тъмни. Усмихваше ми се някак хищно, будеше у мен желания, непознати досега. Исках да я заговоря. Щях да я заговоря. Незнайно кога.
На следващата нощ излязох отново. Тя ме чакаше на улицата, или поне това се опитвах да се самоубедя.
-Здравей отново.-гласът й бе мелодичен, пленителен, виждах я по-красива и по-реална отпреди. Съзнавах колко безнадеждно съм привлечен от нея, изглежда тя също бе наясно. Това ми хареса, защото не избяга от мен, когато се приближих още малко.-Кажи ми името си.-усмихна ми се изкусително. Сякаш бе нужно.
-Едмънт.
-Хубаво име. Харесва ми. Аз съм Мадлен. Би ли желал да ме изпратиш до стаята ми?-попита, все едно беше най-естественото нещо на света. Дори не ми даде възможност за отказ. Тя беше толкова различна от всички онези момичета, които отказваха да дадат дори една целувка, преди да са получили предложение за брак.
-С удоволствие, милейди.-подадох й ръка.
Тя ме поведе към някаква голяма къща и отвори вратата. Затаих дъх, когато влязохме в слабо осветената стая където имаше единствено един гардероб и едно легло с балдахин. И много свещи. Настина много свещи, които хвърляха сенчести отблясъци наоколо.
-Приближи се.-рече напевно, когато седна на леглото.
Изпълних заповедта спокойно, без да прибързвам.
-Харесва ли ти как изглеждам?-игриво прокара пръсти през красивата си коса.
Затаих дъх и кимнах. Можех единствено да се взирам в очите й. Тя се наклони към мен, целуна леко устните ми. Не очаквах кожата й да е толкова твърда и студена, но и така прекрасна. Не исках да спира. Устните й се отлепиха от моите и докоснаха врата ми. Потреперих от студения й дъх върху кожата си. След това усетих смазващата болка. Остри зъби бяха раздрали гърлото ми, а тя, моят прекрасен демон, пиеше жадно от кръвта ми. Не беше неприятно усещане. Болката беше примесена с удоволствие. Много удоволствие. Знаех, че ще мога да се наслаждавам дълго на това.
-Искаш ли да умреш? Аз не искам.-не ме изчака дори да отговоря.
Отворих очи и се вгледах в нея с блаженство. Сега очите й горяха в червено. Прекрасна и плашеща, тя продължаваше да се взира в мен.
-какво си ти?-попитах я, протягайки ръка да погаля бузата й.
-Твоят кошмар. Знаеш,че ще те убия, нали?-въздъхна леко.- Кръвта ти мирише прекалено добре. Грешно е.
-Ти не си демон като онези от легендите. Много по-красива си. Не си опасна.
-Погледни очите ми. Не те ли плашат? Не искаш ли да избягаш?-прошепна тя.
-Не, Мадлен. Не искам да си тръгнеш. Искам да пиеш още от кръвта ми...
-Едмънт. Не бива. Не мога да те убия. Няма да си го позволя. Ти трябва да живееш.-личеше й колко се бори с желанието да изближе потеклата надолу по врата ми кръв, но се опитваше да бъде човечна. Не разбирах защо.
-Но на мен ми харесва. И на теб ти харесва. И без това нямам за какво да се боря.
-Не мога да ти причиня това. То е най-ужасното проклятие.-погледът й все още беше прикован към двойния полумесец на врата ми.
-Наистина съм убеден, че го желаеш повече от всичко в момента. Просто го направи, моля те. Спаси ме от този свят.
-Ще боли. Много. Няма да ти хареса.Ще бъдеш жаден. Постоянно жаден. Ще трябва да се криеш.Ще съществуваш, вместо да живееш. Нима искаш това?
-Ако имам шанс да намеря някой като теб…
-Но ти намери мен.
-Да… теб. Красива и силна и…
-…вечно жадна.-довърши тя вместо мен.
-Мадлен…
-Така е, дори и да не ми харесва. Не аз си избрах съдбата, Едмънт. Но няма да причиня това и на теб. Просто няма.
-Ухапи ме, Мадлен! Ухапи ме отново, и се кълна да бъда твой до края на вечността. Само твой. Завинаги. Не мисля, че е много.
-Не си от страхливите, а? Нито от онези, които не ме вземат насериозно.
-Красива си, Мадлен.
-Красотата крие отсъствието на душа по-добре от всичко друго, Едмънт. Не забравяй това.
-Ти не си бездушна. Иначе досега да си ме убила.
-Но аз те убивам. Бавно, постепенно. Инстинктивно броя всеки твой дъх и мисля кой ли ще ти бъде последен. Тъжно е, нали?
-За мен ли ти е тъжно? Няма причина.
-Не разбираш.
-Напротив. Наясно съм колко искаш кръвта ми. И не ме е страх.
-Страх те е. Разбира се, че се страхуваш. Трябва да се страхуваш.
-Сам че аз не се страхувам. И не искам да мислиш друго.
-Трябва да вървя, Едмънт. И то преди да съм причинила нещо непоправимо.
Много дни изминаха от онази нощ насам. Бях далеч от мисълта, че тя няма да се върне. Спях през деня, а през нощта пътувах, продължавайки дългото си търсене. Вече не бях толкова глупав, макар и все още млад. Бях млад, но с погубена младост. Младост, прекършена от светкавичната поява на Мадлен.
Беше към края на третата ми година след нейното изчезване, когато зърнах отново вампири. Няма да изпадам в подробности как се бих с тях. Ненужно е. Така или иначе загубих. Така или иначе се превърнах в кошмарът, който Мадлен не искаше да ми причини. Дълго не знаех нищо освен това, че съм жаден. Жаден постоянно, всяка секунда. Но след първата година човешките ми качества бавно започнаха да се появяват обратно. Сега редом с желанието за кръв имаше и други желания.
Но първо трябваше да я намеря. Новите ми сетива бяха много по-полезни, отколкото бях предполагал когато и да е. А способността да чета мислите на хората единствено улесняваше нещата.
Не бях добър. Много пъти, подивял от жажда, приканвах някое момиче в тъмна уличка и без абсолютно никакво угризение просто я убивах. На другия ден разбира се я намираха.А аз си бях обезпечил още седмица-две живот.
Ровех из съзнанието си, за да намеря нещо, което би се сравнило с усещането от онази нощ. Опитвах се да намеря нещо, независимо колко мъничко, което да ми напомни, че наистина съм жив. Е, добре де. Не точно жив. Но поне, че съществувам. Не бях жив от много време. Вече почти два века. Два века на едно безнадеждно търсене на някакъв несъществуващ идеал, прекарано в забулената сянка на следващата нощ. Хубав начин да прекарваш вечността под формата на някакъв си невзрачен вампир, няма що.
Когато си видял как всичко около теб измира, докато накрая не останеш сам в гробището, нямаш особено ясен поглед върху това дали въобще някой вярва в това, което си. Живеех сам, след като майка ми и баща ми бяха загинали в едно далечно земетресение. Харесваше ми през първите две-три години, беше забавно да скитам по света. До онази нощ, в която аз самият умрях.
Една нощ бях излязъл да се разходя в града, който в момента обитавах. Излязох от ресторанта, в който ядох. Тогава я видях за пръв път. Най-неземното създание в целия свят. Беше бледа, с много тъмни очи и къдрава русо-червеникава коса, която се спускаше свободно по раменете й. Нощта я правеше още по-красива, само загатваше нейната осезаема женственост. Искаше ми се да я питам коя е, да разбера всичко за нея. Толкова съвършена, вървяща сама по празната улица. Като призрак на едно далечно минало, когато всяка жена е била като нея.
Започнах да излизам по-често, за да я търся. Няколко нощи подред я виждах по улиците на града, очите й от ден на ден все по-изгарящи и тъмни. Усмихваше ми се някак хищно, будеше у мен желания, непознати досега. Исках да я заговоря. Щях да я заговоря. Незнайно кога.
На следващата нощ излязох отново. Тя ме чакаше на улицата, или поне това се опитвах да се самоубедя.
-Здравей отново.-гласът й бе мелодичен, пленителен, виждах я по-красива и по-реална отпреди. Съзнавах колко безнадеждно съм привлечен от нея, изглежда тя също бе наясно. Това ми хареса, защото не избяга от мен, когато се приближих още малко.-Кажи ми името си.-усмихна ми се изкусително. Сякаш бе нужно.
-Едмънт.
-Хубаво име. Харесва ми. Аз съм Мадлен. Би ли желал да ме изпратиш до стаята ми?-попита, все едно беше най-естественото нещо на света. Дори не ми даде възможност за отказ. Тя беше толкова различна от всички онези момичета, които отказваха да дадат дори една целувка, преди да са получили предложение за брак.
-С удоволствие, милейди.-подадох й ръка.
Тя ме поведе към някаква голяма къща и отвори вратата. Затаих дъх, когато влязохме в слабо осветената стая където имаше единствено един гардероб и едно легло с балдахин. И много свещи. Настина много свещи, които хвърляха сенчести отблясъци наоколо.
-Приближи се.-рече напевно, когато седна на леглото.
Изпълних заповедта спокойно, без да прибързвам.
-Харесва ли ти как изглеждам?-игриво прокара пръсти през красивата си коса.
Затаих дъх и кимнах. Можех единствено да се взирам в очите й. Тя се наклони към мен, целуна леко устните ми. Не очаквах кожата й да е толкова твърда и студена, но и така прекрасна. Не исках да спира. Устните й се отлепиха от моите и докоснаха врата ми. Потреперих от студения й дъх върху кожата си. След това усетих смазващата болка. Остри зъби бяха раздрали гърлото ми, а тя, моят прекрасен демон, пиеше жадно от кръвта ми. Не беше неприятно усещане. Болката беше примесена с удоволствие. Много удоволствие. Знаех, че ще мога да се наслаждавам дълго на това.
-Искаш ли да умреш? Аз не искам.-не ме изчака дори да отговоря.
Отворих очи и се вгледах в нея с блаженство. Сега очите й горяха в червено. Прекрасна и плашеща, тя продължаваше да се взира в мен.
-какво си ти?-попитах я, протягайки ръка да погаля бузата й.
-Твоят кошмар. Знаеш,че ще те убия, нали?-въздъхна леко.- Кръвта ти мирише прекалено добре. Грешно е.
-Ти не си демон като онези от легендите. Много по-красива си. Не си опасна.
-Погледни очите ми. Не те ли плашат? Не искаш ли да избягаш?-прошепна тя.
-Не, Мадлен. Не искам да си тръгнеш. Искам да пиеш още от кръвта ми...
-Едмънт. Не бива. Не мога да те убия. Няма да си го позволя. Ти трябва да живееш.-личеше й колко се бори с желанието да изближе потеклата надолу по врата ми кръв, но се опитваше да бъде човечна. Не разбирах защо.
-Но на мен ми харесва. И на теб ти харесва. И без това нямам за какво да се боря.
-Не мога да ти причиня това. То е най-ужасното проклятие.-погледът й все още беше прикован към двойния полумесец на врата ми.
-Наистина съм убеден, че го желаеш повече от всичко в момента. Просто го направи, моля те. Спаси ме от този свят.
-Ще боли. Много. Няма да ти хареса.Ще бъдеш жаден. Постоянно жаден. Ще трябва да се криеш.Ще съществуваш, вместо да живееш. Нима искаш това?
-Ако имам шанс да намеря някой като теб…
-Но ти намери мен.
-Да… теб. Красива и силна и…
-…вечно жадна.-довърши тя вместо мен.
-Мадлен…
-Така е, дори и да не ми харесва. Не аз си избрах съдбата, Едмънт. Но няма да причиня това и на теб. Просто няма.
-Ухапи ме, Мадлен! Ухапи ме отново, и се кълна да бъда твой до края на вечността. Само твой. Завинаги. Не мисля, че е много.
-Не си от страхливите, а? Нито от онези, които не ме вземат насериозно.
-Красива си, Мадлен.
-Красотата крие отсъствието на душа по-добре от всичко друго, Едмънт. Не забравяй това.
-Ти не си бездушна. Иначе досега да си ме убила.
-Но аз те убивам. Бавно, постепенно. Инстинктивно броя всеки твой дъх и мисля кой ли ще ти бъде последен. Тъжно е, нали?
-За мен ли ти е тъжно? Няма причина.
-Не разбираш.
-Напротив. Наясно съм колко искаш кръвта ми. И не ме е страх.
-Страх те е. Разбира се, че се страхуваш. Трябва да се страхуваш.
-Сам че аз не се страхувам. И не искам да мислиш друго.
-Трябва да вървя, Едмънт. И то преди да съм причинила нещо непоправимо.
Много дни изминаха от онази нощ насам. Бях далеч от мисълта, че тя няма да се върне. Спях през деня, а през нощта пътувах, продължавайки дългото си търсене. Вече не бях толкова глупав, макар и все още млад. Бях млад, но с погубена младост. Младост, прекършена от светкавичната поява на Мадлен.
Беше към края на третата ми година след нейното изчезване, когато зърнах отново вампири. Няма да изпадам в подробности как се бих с тях. Ненужно е. Така или иначе загубих. Така или иначе се превърнах в кошмарът, който Мадлен не искаше да ми причини. Дълго не знаех нищо освен това, че съм жаден. Жаден постоянно, всяка секунда. Но след първата година човешките ми качества бавно започнаха да се появяват обратно. Сега редом с желанието за кръв имаше и други желания.
Но първо трябваше да я намеря. Новите ми сетива бяха много по-полезни, отколкото бях предполагал когато и да е. А способността да чета мислите на хората единствено улесняваше нещата.
Не бях добър. Много пъти, подивял от жажда, приканвах някое момиче в тъмна уличка и без абсолютно никакво угризение просто я убивах. На другия ден разбира се я намираха.А аз си бях обезпечил още седмица-две живот.
четвъртък, 11 юни 2009 г.
.jpg)
Sorry, honey, but I didn't believe you. xD
And, if I love you, it's not your business. But I am not sure, that it will last for long, because I am not that type of person. Sooo... did I tell you that I got married today?
Yeeeah! I did!
Weeell, it was a mornig when I was in driveling mood, sooo, my pray was called Mila, who is my very good friend, and who took the seat next to me. I feel a little sorry for her, because she is my very good friend. Buut, it was such a fun! Aaaand adults (like me) mustn't act the way kids like me (again) do...
Aaand, three seconds after I got my ring on my right hand, I got devorced. And my new name was Stoyanka, for peоple like me. You won't understand, but the hall thing is that I kind of liked a boy called Stoyan and kind a fought for him... XXXDDD not literaly, of course, and it was a part of my slobbering, sooo... I am forgiven.
I guess. Aaan, that's all. Aaand, sometimes to be a vampire girl has its advantages, because I have the right to fall for many boys in the same time because they are what I usually feed with. xD
And, if I love you, it's not your business. But I am not sure, that it will last for long, because I am not that type of person. Sooo... did I tell you that I got married today?
Yeeeah! I did!
Weeell, it was a mornig when I was in driveling mood, sooo, my pray was called Mila, who is my very good friend, and who took the seat next to me. I feel a little sorry for her, because she is my very good friend. Buut, it was such a fun! Aaaand adults (like me) mustn't act the way kids like me (again) do...
Aaand, three seconds after I got my ring on my right hand, I got devorced. And my new name was Stoyanka, for peоple like me. You won't understand, but the hall thing is that I kind of liked a boy called Stoyan and kind a fought for him... XXXDDD not literaly, of course, and it was a part of my slobbering, sooo... I am forgiven.
I guess. Aaan, that's all. Aaand, sometimes to be a vampire girl has its advantages, because I have the right to fall for many boys in the same time because they are what I usually feed with. xD
Not me.
Hey now, I'm just not in the mood to write stuff in Bulgarian, so I hope you'll understand. Really. As for my exam, it's in two days. And it sucks. And everything sucks.Again.
I hope you are happy. I will be. Just for you and just in a few days, when everything will become normal again. Or I hope that it will be normal, because "normal" isn't a very normal word at all, soo.... I don't care. I won't care. And it doesn't matter.
Again, I found out something new about me. And it's an old-new something about me, and not only me, because it involves him.
I love you, I still do.
I need you, it is true.
'Cause me and you,
It's no real point of view.
I said this. Endlich, as i often say, which means "in the end". It's the last time I said it. I know that.
I said it. And I said it just because I know that it's the end. And, I'm breathing, if you're interested. And you aren't. And I care. yes, I care. But you aren't interested, just like I am not interested in going out with Chris at this moment. but with you this situation is permanent.
"I love you". I said this again. There's teras that want to flow, but they won't. Beacuse I won't let them do this. Because my discovery doesn't meen anything. It doen't change anything.
I still can't face him again. I still don't have the strength to confess that I was wrong all the time and that the hope is gone. I remember what i said just an year ago.. the difference is two days or so... I said that I hope that you'll find someone, who will be able to break your heart. You said that it didn't exist at all, I didn't believe you.
You proved this today. Only someone who has a heart and who is good can love. I have always knowm you can. But it's not me... not me... not me... not me....
It's over. I hope you'll be happy now.
I hope you are happy. I will be. Just for you and just in a few days, when everything will become normal again. Or I hope that it will be normal, because "normal" isn't a very normal word at all, soo.... I don't care. I won't care. And it doesn't matter.
Again, I found out something new about me. And it's an old-new something about me, and not only me, because it involves him.
I love you, I still do.
I need you, it is true.
'Cause me and you,
It's no real point of view.
I said this. Endlich, as i often say, which means "in the end". It's the last time I said it. I know that.
I said it. And I said it just because I know that it's the end. And, I'm breathing, if you're interested. And you aren't. And I care. yes, I care. But you aren't interested, just like I am not interested in going out with Chris at this moment. but with you this situation is permanent.
"I love you". I said this again. There's teras that want to flow, but they won't. Beacuse I won't let them do this. Because my discovery doesn't meen anything. It doen't change anything.
I still can't face him again. I still don't have the strength to confess that I was wrong all the time and that the hope is gone. I remember what i said just an year ago.. the difference is two days or so... I said that I hope that you'll find someone, who will be able to break your heart. You said that it didn't exist at all, I didn't believe you.
You proved this today. Only someone who has a heart and who is good can love. I have always knowm you can. But it's not me... not me... not me... not me....
It's over. I hope you'll be happy now.
петък, 5 юни 2009 г.
No words for some miracles
I belive in miracles
Gotta believe in magicals
I belive in Miracles
Gotta believe in magic-magic-magic-magic-magic-magic
Wait, you need to say nothin'
Wait, not a word can explain
T he way I feel underneath my skin
A nd where my imagination ends and where it begins
You're my guiding star, that's what you are
N o mountain too high, no distance too far
An d every dream, every fantasy
C ould never bring what you bring to me
Now I believe in miracles
G otta believe in magicals
O nly when you're here with me
H eaven gives me what I need
S hine a light by an endless sun
I know you're my only one
W here you go that's where I'll be
A nd miracles will follow me
Strange, now everything's changin'
Strange, I never felt this way
And when the cold wind blows and the shadows fall
I know I'll be safe here inside your arms
You're my guiding star, that's what you are
No mountain too high, no distance too far
And every dream, every fantasy
Could never bring what you bring to me
Now I believe in miracles
Gotta believe in magicals
Only when you're here with me
Heaven gives me what I need
Shine a light by an endless sun
I know you're my only one
Where you go that's where I'll be
And miracles will follow me
Follow me
Now I believe in miracles
Gotta believe in magicals
Only when you're here with me
Heaven gives me what I need
Shine a light by an endless sun
I know you're my only one
Where you go that's where I'll be
And miracles will follow me
Now I believe in miracles
Gotta believe in magicals
O nly when you're here with me
With Meeeeeee
Shine a light by an endless sun
I know you're my only one
Where you go that's where I'll be
M iracles will follow me
Follow me
Miracles will follow me
~Gracia - I believe in miracles
Нямам какво друго да кажа.
Gotta believe in magicals
I belive in Miracles
Gotta believe in magic-magic-magic-magic-magic-magic
Wait, you need to say nothin'
Wait, not a word can explain
T he way I feel underneath my skin
A nd where my imagination ends and where it begins
You're my guiding star, that's what you are
N o mountain too high, no distance too far
An d every dream, every fantasy
C ould never bring what you bring to me
Now I believe in miracles
G otta believe in magicals
O nly when you're here with me
H eaven gives me what I need
S hine a light by an endless sun
I know you're my only one
W here you go that's where I'll be
A nd miracles will follow me
Strange, now everything's changin'
Strange, I never felt this way
And when the cold wind blows and the shadows fall
I know I'll be safe here inside your arms
You're my guiding star, that's what you are
No mountain too high, no distance too far
And every dream, every fantasy
Could never bring what you bring to me
Now I believe in miracles
Gotta believe in magicals
Only when you're here with me
Heaven gives me what I need
Shine a light by an endless sun
I know you're my only one
Where you go that's where I'll be
And miracles will follow me
Follow me
Now I believe in miracles
Gotta believe in magicals
Only when you're here with me
Heaven gives me what I need
Shine a light by an endless sun
I know you're my only one
Where you go that's where I'll be
And miracles will follow me
Now I believe in miracles
Gotta believe in magicals
O nly when you're here with me
With Meeeeeee
Shine a light by an endless sun
I know you're my only one
Where you go that's where I'll be
M iracles will follow me
Follow me
Miracles will follow me
~Gracia - I believe in miracles
Нямам какво друго да кажа.
вторник, 2 юни 2009 г.
My sweet 18
Дам. Аз официално от седмица и два дни съм на осемнайсет. Цели осемнайсет. моите осемнайсет. и, за да не задълбавам в излишни подробности, ще ви разкажа как точно станах на осемнайсет, защото за мен наистина беше много много специално.
Нищо, че принципно би било по-умно да започна с малко предистория, но тъй като имах глупостта да дам този блог на някои хора... еееми, като съм тъпа овца, ... да кажем че просто няма да го направя. Иии така....
... бях поканена на ресторант по случай бала на Ани и Крис, така че в неделя (24.05), приблизително в 17 часа, бях в Несебър. За неинформираните- всяка една неделя при мен е някаква такава супер нестандартна и специална и свързана с една тайна думичка, но, уотевър. Хапнахме и пийнахме, изпратихме абитуриентката на бал, моя милост успя да се загуби в Несебър(нищо чудно на този свят). Това се слуи до към 21 часа, когато Денис се върна от Слънчев Бряг. С него се познавахме от предишното ми ходене на към великия Север, така че доста дълго си приказвахме с родата и другите. След това отидохме да разхождаме Бена (дакелът на Денис, който по една случайност, се влюби в роклята ми), и си говорехме за Gossip Girl и разни други такива забавни сериалчета. И беше яко. XD
След като прииключихме разходката, която беше доста дълга според моите нови (тогава) чехли, се върнахме в ресторанта и станахме цветарки. XD Е, предполагам, че аз станах цветарка, защото Денис носеше само един букет и една роза, но нвм. ;))
Та, бях цветарка. Занесохме значи ние всичките подаръци и принадлежности в къщата на Анито, след което погледахме телевизия и отидохме на спирката, за да хванем автобуса за Слънчев бряг, който тръгваше в бединайсет, демек едичн час преди официално да съм an adult. На спиртката Денис ме запозна с няколко души, но сега си спомням само Си(си)мона, която ми е заек. Лол. Другите да ме извиняват. Моята нагълтала се с кола /и не само/ натура явно няма чак толкова добра памет.
В автобуса няма да мога да ви обясня колко се хилихме, защото просто не мога да измисля правилните думи дори и сега, повече от седмица по-късно. Та, слязохме си ние в центъра на Съни Бийч, и тъй като имахме доста време от порядъка на повече от час, решихме да се помотаме. Отново ще ви спестя малко подробности относно мотането, защото постът и без това ще бъде прекалено дълъг, но мога да ви кажа, че общо взето се стигна до моето шляпане "боса по асфалта" и отиване до моста за самото посрещане на моето дълго(не)очаквано пълнолетие. Естествено, то беше посрещнато много подобаващо с викове и почти удушаваща прегръдка от страна на Денис и "я, лилави фойрверки" от моя. Е, то нямаше само лилави фойрверки, но тъй като лилявото си е моят цвят, аз тях отчитах.
И така, аз станах на осемнайсет и се обявих по възможно най-самодоволният на света начин за придружителка на Денис. XD След което се превърнах в телефонна централа. за малко де. Успях да говоря с наще, при което татко случайно чу гласа на Денис и го покани да "пият по една ракийка". xD. Чух се и с баба, и получих доста добро количество есемеси по случай голямото събитие. По-късно отидохме до Барчело (хотелът, където бяха моите скъпи луди абитуриенти). Чакахме доста на входа, а аз набързо за малко да удуша горкия Живко, но както и да е. Анито и Грищо обаче останаха в хотела, докато Крис, Рачето, Весито и още някой, не помня точно кой ( май беше Павлинка, но не съм 100% сигурна), запрашиха към дискотека Лазур, където се озовахме по-късно и аз и Денис. Което беше невероятно забавно.
И тогава най-нарая аз и моята безценна луда биефеф се събрахме. Което беше много върховно. След около час и едно питие Ани и Гришо се присъединиха към нас. И тогава се почна лудата част. Май имаше един пилоон... и аз и Крис и Денис май бяхме някъде около него. Ама няма да ви кажа колко много танцувахме, щото пръстите на краката ми още крещят като се сетят за онова хаус парти. иии, в четири и нещо излязохме навън, броейки до 12 и 18 (последното в моя чест, ъф корс). И тогава дойде историята с гларуса Гошо и приятелката му Пепа. Ще ви я спестя, защото това е милиарди пъти по-смешно, докато го гледаш. Тъй чеее... :P Та, после се опитахме да се промъкнем в стаите в хотела. Струваше си опита, макар е ни хванаха и ни поискаха личните карти. При което чакахме като захвърлени на дъжда котенца. Е, дойде Ани и ни вкара в пияно бара, където имаше готини меки възглавнички и се видях с Мимету, която беше меко казано почти труп. xD.
И тъй като беше студено, нашата луда компания се премести на плажа в пет сутринта, за да посрещне изгрева, какъвто разбира се не последва. Но за сметка на това имаше много прекрасни облаци, които не снимахме, защото нямахме с какво.
И, общо взето, така започна моята осемнадесета година на тази земя. С много промени. И с "Един петел си чешеше баджака с тел..." (миличко, просто не можах да устоя (angel))
А, да, и още нещо. само едно.
I miss you. I just can't get you out of my mind.
I know it's a mistake. I know I am stupid.
But I still do...
I won't say this three words loud.
I just can't. It would be wrong.
Wrong for you, late for me.
A new eternity must be.
To wait for you... to stay with me.
To start a neverending dream.
And passion, passion. All around.
Coming with a magic sound.
Последното. От сега. Мисля, че думите в него са напълно достатъчни, за да илюстрират цялото нещо, което става в побърканата ми душа, която ще ходи на КАЛИАКРА РОК ФЕСТ 2009!!!
Нищо, че принципно би било по-умно да започна с малко предистория, но тъй като имах глупостта да дам този блог на някои хора... еееми, като съм тъпа овца, ... да кажем че просто няма да го направя. Иии така....
... бях поканена на ресторант по случай бала на Ани и Крис, така че в неделя (24.05), приблизително в 17 часа, бях в Несебър. За неинформираните- всяка една неделя при мен е някаква такава супер нестандартна и специална и свързана с една тайна думичка, но, уотевър. Хапнахме и пийнахме, изпратихме абитуриентката на бал, моя милост успя да се загуби в Несебър(нищо чудно на този свят). Това се слуи до към 21 часа, когато Денис се върна от Слънчев Бряг. С него се познавахме от предишното ми ходене на към великия Север, така че доста дълго си приказвахме с родата и другите. След това отидохме да разхождаме Бена (дакелът на Денис, който по една случайност, се влюби в роклята ми), и си говорехме за Gossip Girl и разни други такива забавни сериалчета. И беше яко. XD
След като прииключихме разходката, която беше доста дълга според моите нови (тогава) чехли, се върнахме в ресторанта и станахме цветарки. XD Е, предполагам, че аз станах цветарка, защото Денис носеше само един букет и една роза, но нвм. ;))
Та, бях цветарка. Занесохме значи ние всичките подаръци и принадлежности в къщата на Анито, след което погледахме телевизия и отидохме на спирката, за да хванем автобуса за Слънчев бряг, който тръгваше в бединайсет, демек едичн час преди официално да съм an adult. На спиртката Денис ме запозна с няколко души, но сега си спомням само Си(си)мона, която ми е заек. Лол. Другите да ме извиняват. Моята нагълтала се с кола /и не само/ натура явно няма чак толкова добра памет.
В автобуса няма да мога да ви обясня колко се хилихме, защото просто не мога да измисля правилните думи дори и сега, повече от седмица по-късно. Та, слязохме си ние в центъра на Съни Бийч, и тъй като имахме доста време от порядъка на повече от час, решихме да се помотаме. Отново ще ви спестя малко подробности относно мотането, защото постът и без това ще бъде прекалено дълъг, но мога да ви кажа, че общо взето се стигна до моето шляпане "боса по асфалта" и отиване до моста за самото посрещане на моето дълго(не)очаквано пълнолетие. Естествено, то беше посрещнато много подобаващо с викове и почти удушаваща прегръдка от страна на Денис и "я, лилави фойрверки" от моя. Е, то нямаше само лилави фойрверки, но тъй като лилявото си е моят цвят, аз тях отчитах.
И така, аз станах на осемнайсет и се обявих по възможно най-самодоволният на света начин за придружителка на Денис. XD След което се превърнах в телефонна централа. за малко де. Успях да говоря с наще, при което татко случайно чу гласа на Денис и го покани да "пият по една ракийка". xD. Чух се и с баба, и получих доста добро количество есемеси по случай голямото събитие. По-късно отидохме до Барчело (хотелът, където бяха моите скъпи луди абитуриенти). Чакахме доста на входа, а аз набързо за малко да удуша горкия Живко, но както и да е. Анито и Грищо обаче останаха в хотела, докато Крис, Рачето, Весито и още някой, не помня точно кой ( май беше Павлинка, но не съм 100% сигурна), запрашиха към дискотека Лазур, където се озовахме по-късно и аз и Денис. Което беше невероятно забавно.
И тогава най-нарая аз и моята безценна луда биефеф се събрахме. Което беше много върховно. След около час и едно питие Ани и Гришо се присъединиха към нас. И тогава се почна лудата част. Май имаше един пилоон... и аз и Крис и Денис май бяхме някъде около него. Ама няма да ви кажа колко много танцувахме, щото пръстите на краката ми още крещят като се сетят за онова хаус парти. иии, в четири и нещо излязохме навън, броейки до 12 и 18 (последното в моя чест, ъф корс). И тогава дойде историята с гларуса Гошо и приятелката му Пепа. Ще ви я спестя, защото това е милиарди пъти по-смешно, докато го гледаш. Тъй чеее... :P Та, после се опитахме да се промъкнем в стаите в хотела. Струваше си опита, макар е ни хванаха и ни поискаха личните карти. При което чакахме като захвърлени на дъжда котенца. Е, дойде Ани и ни вкара в пияно бара, където имаше готини меки възглавнички и се видях с Мимету, която беше меко казано почти труп. xD.
И тъй като беше студено, нашата луда компания се премести на плажа в пет сутринта, за да посрещне изгрева, какъвто разбира се не последва. Но за сметка на това имаше много прекрасни облаци, които не снимахме, защото нямахме с какво.
И, общо взето, така започна моята осемнадесета година на тази земя. С много промени. И с "Един петел си чешеше баджака с тел..." (миличко, просто не можах да устоя (angel))
А, да, и още нещо. само едно.
I miss you. I just can't get you out of my mind.
I know it's a mistake. I know I am stupid.
But I still do...
I won't say this three words loud.
I just can't. It would be wrong.
Wrong for you, late for me.
A new eternity must be.
To wait for you... to stay with me.
To start a neverending dream.
And passion, passion. All around.
Coming with a magic sound.
Последното. От сега. Мисля, че думите в него са напълно достатъчни, за да илюстрират цялото нещо, което става в побърканата ми душа, която ще ходи на КАЛИАКРА РОК ФЕСТ 2009!!!
събота, 16 май 2009 г.
Тя се завърна
Да. Аз съм тук.Пак. Най-накрая. И съм добре. Повече от добре. Дори повече отколкото е бил всеки човек някога. Направих ОНАЗИ грешка. Научих ОНЗИ текст. И се случиха толкова неща, а като си помисля колко още ще се случат.... Какво друго?
Амии, мога като извинение да сложа няколко стиха... друго не се сеещам... рофл
иии така... цели са, повечето нямат заглавия..
и, както ще забележите, са оптимистични.
...
Дните минават край мене нехайно.
Но търся те аз, едва ли е тайна.
И смисъл ще има, щом ти си до мен.
И в лято, и в зима, дори променен.
И търсиш ме ти, в на дъгата лъчите.
И крия се аз, нейде там из звездите.
А чудото тук, това са мечтите.
За дългия ден, за поглед в очите.
Криеме се ние всеки ден и час.
Кой ли ще ни скрие, от самите нас?
Кой ли ще почука на оназ врата?
Кукувица кука. Ела, ела, ела.
4.05.09
...
Не съм поет, обаче зная
Със думи как да те омая.
Не съм художник, но рисувам
Как само тебе аз сънувам.
Не съм и птица, но летя
Сред тези пролетни цветя.
Не съм и песен, но пак пея
Защо заради теб живея.
Не съм усмивка, но раздавам
Че няма на кого да ги продавам.
Не съм аз ден, но като слънце
светя
Щом си до мен, аз мога да усетя.
4.05.09
Дали си тук
Дали си тук, не зная.
Не чувам и не виждам аз.
Далече си, но иде края.
Начало ново е пред нас.
Дали си тук, не питам.
Аз нямам сили за това.
Но мога просто да опитам.
Надигам лекичко глава.
Дали си тук, не ме интересува.
Защото си във моята душа.
И вече нивга не сънувам.
Аз просто зная, с тебе да сгреша.
09.05.09
...
А думите изчезнаха,
Покрити с мокър пясък.
Изтриха се, увехнаха,
Вълна изми ги с плясък.
Но бяха запечатани
На друго място те.
Под сълзи неизплакани
В душата на дете.
Две думи за мечти,
За щастие сияйно.
Сърцето пак тупти.
Усмихнато, омайно.
09.05.09
...
Сенки в мрак и светлина.
Много радост, мъничко тъга.
Грее златната луна,
Скрива слънцето дъга.
Някъде в небе лъчисто.
Сенки гонят се безспир.
Тих е шепотът на листи.
Вятърът им носи мир.
Ала те не ще се стигнат.
Твърде лесно е за тях.
Трябва просто да потиснат
Туй желание за грях.
09.05.09
Аз вярвам, че мога.
И зная че трябва.
И в моята бърлога
Пак слънце залязва.
Аз зная, че факт е.
Това между нас
Оставям антракта.
За другия час.
И зная, безкрайни
Мечтите са тук.
И сядам нехайно.
Не правя напук.
09.05.09
Реторични въпроси
Защо сияят пак очите?
Защо поглеждат пак звездите?
Защо се взират във мечтите?
Защо ги няма тук сълзите?
Къде отиде пак гласът?
Къде се чува тук смехът?
Къде ли води този път?
Къде ли духа вятърът?
Кога ли пак ще дойде ден?
Кога ли ще си тук до мен?
Кога ще пееш пак рефрен?
Кога ще смениш тоз десен?
09.05.09
...
Логично, кратко, лаконично
И може би пък твърде лично
Или дори оптимистично
Но просто някак си различно
Със тази липса на трагичност
И прекалена идиличност
Във търсене на идентичност
И даже мъничко двуличност.
Това съм аз, открита личност.
Не вметнах тук самокритичност.
И крайна липса на тактичност.
С естествена философичност.
И ента степен на първичност.
Загубена до романтичност
Без точка даже на граничност.
И липса всяка на сценичност.
Със поглед крайно безразличен.
Отнесен, много специфичен
И даже леко садистичен.
С оценка винаги отличен.
И ум така идиотичен.
И не, не е биологичност
Таз моя тъничка многоезичност.
Не ме поглеждай с ироничност.
И да, това е, аз съм личност.
Ала не е егоистичност
И нито даже реторичност
А просто мъничка себичност.
09.05.09
...
Това съм аз, стихотворение.
Едно безкрайно развлечение
В резултат на уединение
И кратко олицетворение
На мойто скромно поведение
И приливи на вдъхновение.
След леки тръпки на съмнение
Оглеждаща се за видение
И търсеща успокоение
Открила своето прозрение
В стаята без осветление
10.05.09
Амии, мога като извинение да сложа няколко стиха... друго не се сеещам... рофл
иии така... цели са, повечето нямат заглавия..
и, както ще забележите, са оптимистични.
...
Дните минават край мене нехайно.
Но търся те аз, едва ли е тайна.
И смисъл ще има, щом ти си до мен.
И в лято, и в зима, дори променен.
И търсиш ме ти, в на дъгата лъчите.
И крия се аз, нейде там из звездите.
А чудото тук, това са мечтите.
За дългия ден, за поглед в очите.
Криеме се ние всеки ден и час.
Кой ли ще ни скрие, от самите нас?
Кой ли ще почука на оназ врата?
Кукувица кука. Ела, ела, ела.
4.05.09
...
Не съм поет, обаче зная
Със думи как да те омая.
Не съм художник, но рисувам
Как само тебе аз сънувам.
Не съм и птица, но летя
Сред тези пролетни цветя.
Не съм и песен, но пак пея
Защо заради теб живея.
Не съм усмивка, но раздавам
Че няма на кого да ги продавам.
Не съм аз ден, но като слънце
светя
Щом си до мен, аз мога да усетя.
4.05.09
Дали си тук
Дали си тук, не зная.
Не чувам и не виждам аз.
Далече си, но иде края.
Начало ново е пред нас.
Дали си тук, не питам.
Аз нямам сили за това.
Но мога просто да опитам.
Надигам лекичко глава.
Дали си тук, не ме интересува.
Защото си във моята душа.
И вече нивга не сънувам.
Аз просто зная, с тебе да сгреша.
09.05.09
...
А думите изчезнаха,
Покрити с мокър пясък.
Изтриха се, увехнаха,
Вълна изми ги с плясък.
Но бяха запечатани
На друго място те.
Под сълзи неизплакани
В душата на дете.
Две думи за мечти,
За щастие сияйно.
Сърцето пак тупти.
Усмихнато, омайно.
09.05.09
...
Сенки в мрак и светлина.
Много радост, мъничко тъга.
Грее златната луна,
Скрива слънцето дъга.
Някъде в небе лъчисто.
Сенки гонят се безспир.
Тих е шепотът на листи.
Вятърът им носи мир.
Ала те не ще се стигнат.
Твърде лесно е за тях.
Трябва просто да потиснат
Туй желание за грях.
09.05.09
Аз вярвам, че мога.
И зная че трябва.
И в моята бърлога
Пак слънце залязва.
Аз зная, че факт е.
Това между нас
Оставям антракта.
За другия час.
И зная, безкрайни
Мечтите са тук.
И сядам нехайно.
Не правя напук.
09.05.09
Реторични въпроси
Защо сияят пак очите?
Защо поглеждат пак звездите?
Защо се взират във мечтите?
Защо ги няма тук сълзите?
Къде отиде пак гласът?
Къде се чува тук смехът?
Къде ли води този път?
Къде ли духа вятърът?
Кога ли пак ще дойде ден?
Кога ли ще си тук до мен?
Кога ще пееш пак рефрен?
Кога ще смениш тоз десен?
09.05.09
...
Логично, кратко, лаконично
И може би пък твърде лично
Или дори оптимистично
Но просто някак си различно
Със тази липса на трагичност
И прекалена идиличност
Във търсене на идентичност
И даже мъничко двуличност.
Това съм аз, открита личност.
Не вметнах тук самокритичност.
И крайна липса на тактичност.
С естествена философичност.
И ента степен на първичност.
Загубена до романтичност
Без точка даже на граничност.
И липса всяка на сценичност.
Със поглед крайно безразличен.
Отнесен, много специфичен
И даже леко садистичен.
С оценка винаги отличен.
И ум така идиотичен.
И не, не е биологичност
Таз моя тъничка многоезичност.
Не ме поглеждай с ироничност.
И да, това е, аз съм личност.
Ала не е егоистичност
И нито даже реторичност
А просто мъничка себичност.
09.05.09
...
Това съм аз, стихотворение.
Едно безкрайно развлечение
В резултат на уединение
И кратко олицетворение
На мойто скромно поведение
И приливи на вдъхновение.
След леки тръпки на съмнение
Оглеждаща се за видение
И търсеща успокоение
Открила своето прозрение
В стаята без осветление
10.05.09
четвъртък, 2 април 2009 г.
...
Моля те. Няколко месеца. Само няколко мижави месеца, и това ще бъде всичко. Обещавам. Просто няколко месеца, през които ще имам нужда от теб. После всеки ще поеме по своя път. После всеки ще поеме обратно по своя път. Дай ми тези няколко месеца, за да ти покажа какво значи да бъдеш обичан. Дай ми ги, и после вземи сърцето ми със себе си, защото нищо няма да има значение.
Имаш нужда от мен. Знам. И аз те търся. Винаги съм те търсила. Винаги ще те търся. Позволи ми да те открия. Позволи ми да бъда нещо повече в живота ти, отколкото една безлика снимка. Портрет, в който може да се вмести всяка. Безизразен в простотата си, но криещ толкова много зад себе си.
Обичай ме. За една нощ дори. За един миг. Кажи ми, че съм ти нужна. Само веднъж. Дори не е нужно да го кажеш високо. Достатъчно е да го пошепнеш на вятъра. Той ще ми каже.
И после кръгът ще се завърти. Аз ще отвърна същото, със същите думи. И нищо няма да има значение. само ние, само мигът.
Виждаш ли докъде стигнах? да моля даже времето да спре поне за малко, за да мога отново да се върна към онзи първи момент.
Виждаш ли колко е лесно? Като една лебедова песен. Няколко месеца, които ще оставят белег. Белег, който ще казва върни се, но ще се вижда само ако ти искаш да е така.
Дай ми шанс, за да получиш такъв за себе си.
Имаш нужда от мен. Знам. И аз те търся. Винаги съм те търсила. Винаги ще те търся. Позволи ми да те открия. Позволи ми да бъда нещо повече в живота ти, отколкото една безлика снимка. Портрет, в който може да се вмести всяка. Безизразен в простотата си, но криещ толкова много зад себе си.
Обичай ме. За една нощ дори. За един миг. Кажи ми, че съм ти нужна. Само веднъж. Дори не е нужно да го кажеш високо. Достатъчно е да го пошепнеш на вятъра. Той ще ми каже.
И после кръгът ще се завърти. Аз ще отвърна същото, със същите думи. И нищо няма да има значение. само ние, само мигът.
Виждаш ли докъде стигнах? да моля даже времето да спре поне за малко, за да мога отново да се върна към онзи първи момент.
Виждаш ли колко е лесно? Като една лебедова песен. Няколко месеца, които ще оставят белег. Белег, който ще казва върни се, но ще се вижда само ако ти искаш да е така.
Дай ми шанс, за да получиш такъв за себе си.
сряда, 1 април 2009 г.
Униформа, мок и още нещо
Интересно защо хората ме зяпаха вчера. Не бях кой знае колко по-различна отпреди. Не бях по-влюбена от обикновено, косата ми не хвърчеше повече от обикновено, не гледах ококорено някои хора. Определено светът се е побъркал. Или поне моят свят се е побъркал... Дъъ, така е. Сложих униформата. Онази пола и сакото, в гадния син цвят. И дъъ, явно вече приличах на бизнес дама., Когато бях принудена да я навлека, не подозирах неприятностите, дето ме чакаха. Обаче те бяха там, ей таам, зад ъгъла, където две момчета си приказваха "Не я зяпай, няма да ти обърне внимание..." "Да бее..."
Е, аз закъснявах за даскало тъй че първото момче се оказа право. Ама само дето бързах. Не трябваше. Иначе нямаше да търпя унижението да бъда изкарвана за пример пред дъската. Дъъ, аз мразя тази униформа! И не ми отива1 Не е моят стил! Но дъъ, явно всички други мислят точно обратното. Горката Плам. Е, поне кроис я нямаше да ми се присмива... което пък можеше и да е не-чак-толкова зле.
Е, както и да е. Вече вчера мина и остана само налитането на народа от онзи сайт... дъъ! Защо когато вляза, пак имах десет непрочетени съобщения? Защо, кажете ми? Не съм кой знае какво, че да съм чак такъв център на внимание. Невърмайнд. Ще го преживея. Все някога.
Та, за днес. Мок. Направих го, хораа (и животни). Аз успях. Сега вече официално се водя във ваканция. Ендлих. И, по време на мока си играх белот, нали се сещате... и то само с момчета. Явно, статистически погледнато, момчетата повече обиат да играят белот. Но, като се вземе впредвид госпожа Мама, за която е всепризнато, че може да седи залепена на компа до 3 сутринта всяка божа вечер и след това да ходи на работа, ев тогава, статистиките могат да бъдат доста оспорени. Та, за какво говорех? А, да. За картите и момичетата. Ами така де, явно момичетата обичат да играят покер... до този извод достигнах доста лесно, особено наблюдавайки себе си. Да, аз обичам да играя покер. Всякакъв покер. Искам да играя покер, за бога!
Та. Май няма да е зле да ида да си оправя косата, защото има нужда, особено сега с двете опашки с лилавите ластици. Е, ся, носех си ги за късмет, пъъъГ. Им, приключвам за момента с малко от Хейли Зоненшайн, дано ви хареса...
"...
Е, аз закъснявах за даскало тъй че първото момче се оказа право. Ама само дето бързах. Не трябваше. Иначе нямаше да търпя унижението да бъда изкарвана за пример пред дъската. Дъъ, аз мразя тази униформа! И не ми отива1 Не е моят стил! Но дъъ, явно всички други мислят точно обратното. Горката Плам. Е, поне кроис я нямаше да ми се присмива... което пък можеше и да е не-чак-толкова зле.
Е, както и да е. Вече вчера мина и остана само налитането на народа от онзи сайт... дъъ! Защо когато вляза, пак имах десет непрочетени съобщения? Защо, кажете ми? Не съм кой знае какво, че да съм чак такъв център на внимание. Невърмайнд. Ще го преживея. Все някога.
Та, за днес. Мок. Направих го, хораа (и животни). Аз успях. Сега вече официално се водя във ваканция. Ендлих. И, по време на мока си играх белот, нали се сещате... и то само с момчета. Явно, статистически погледнато, момчетата повече обиат да играят белот. Но, като се вземе впредвид госпожа Мама, за която е всепризнато, че може да седи залепена на компа до 3 сутринта всяка божа вечер и след това да ходи на работа, ев тогава, статистиките могат да бъдат доста оспорени. Та, за какво говорех? А, да. За картите и момичетата. Ами така де, явно момичетата обичат да играят покер... до този извод достигнах доста лесно, особено наблюдавайки себе си. Да, аз обичам да играя покер. Всякакъв покер. Искам да играя покер, за бога!
Та. Май няма да е зле да ида да си оправя косата, защото има нужда, особено сега с двете опашки с лилавите ластици. Е, ся, носех си ги за късмет, пъъъГ. Им, приключвам за момента с малко от Хейли Зоненшайн, дано ви хареса...
"...
Пак бяхме в къщичката на старата върба и докато го побеждавах на домино, той беше изтърсил:
-Хелс, ти нали не си ми гадже?-беше се усмихнал той, а аз го гледах ококорено.
-Гадже ли? Че защо, Чък?
-Ами, децата говорят. Мислят си, че ти и аз сме гаджета.
-И на теб ли така ти казаха? На мен момичетата ми пееха “Хейли и Чък се натискат в дървената къщичка”.-бях се оплакала.
-Да.-беше кимнал твърде разбиращо за десетгодишен хлапак, който обичаше да си играе на стражари и апаши и да цели змиорките в реката.
-Ти как си представяш идеалното гадже?-бях попитала, любопитна да разбера какво очаква от едно момиче.
-Амии… трябва да е хубава. И умна. И да може да играе на домино, и да стреля с пистолет, и да кара сърф… и да е забавна, да не мълчи постоянно.
-Звучи ми доста претенциозно.
-Така е. Все пак аз съм Чък Бас, нали знаеш.-още тогава постоянно използваше това изречение с многозначителен тон, сякаш това обясняваше абсолютно всичко останало.- И все пак мисля, че трябва да прилича на теб. Ти си най-добрият ми приятел на света.
-Прав си. Това е важно.
-Хелс, а ти искаш ли да си ми гадже?
В този момент се бях катурнала от къщичката право на тревата три метра по-надолу и се бях озовала в спешното с пукнат череп, преди да мога да отговоря.
-С теб е интересно, Хелс. Винаги падаш в най-неподходящия момент.-беше крайната констатация на момчето. ...
събота, 14 март 2009 г.
Беше тъпа събота. Скучна. Безинтересна. С липса на Ани и Крис. Нямах никаква представа, че може да бъде толкова гадно да ги няма. А ги познавам от по-малко от месец, за Бога! Месец. Сякаш са години. И всеки ден с тях е толкова прекрасен и интересен и с лиляви и оранжеви точки, че повече от това не може да бъде. А скоро няма да мога да ги виждам всеки ден. Това не е честно. Уаа! Осми май ще бъде гаден ден. Мноого гаден. Непоносимо гаден. Знам, не е трагедия . Те ще идват да ме виждат. Но няма да е същото, мамка му!
Няма да са моите /нашите де/ междучасия, нито бързането по коридорите, нито висенето на любимото парно /което в момента е заето/, нито ходенето на гости по стаите. Въобще, натрупах доста странни навици в последния месец. И ако се разделя с тях, ще ми липсват. Многоо.
Иии. Утре. Дишай, Плам. Утре. Secret word is nmot going to be so secret any more.
Да бе! Тя винаги ще си остане my secret word. Five letters. One word. One breath. Та, с Ани разсъждавахме.
[20:24:15] Ани: (sun)
[20:24:22] Ани: tomorrow .....
[20:24:29] Ани: it's gonna be legen....
[20:24:34] Ани: wait for it...
[20:24:38] Ани: ....dary.........
[20:24:43] Ани: (sun)(sun)(sun)
[20:24:59] Плам: (sun)
[20:25:12] Плам: разбира се че ще бъде
[20:25:14] Плам: ^^
[20:26:50] Ани: значи....аз ти звъня към два
[20:26:52] Ани: става ли?
[20:27:09] Плам: mhm
[20:27:13] Ани: суп суп :)
[20:27:18] Плам: йъп
[20:27:20] Ани: (party)
[20:27:20] Плам: ^^
[20:27:25] Плам: (party)
[20:36:39] Плам: :PPP
[20:40:58] Ани: (sun)
[20:41:36] Плам: (sun)
[20:44:34] Ани: аз малко и поучвам
[20:44:36] Ани: да знаеш
[20:44:42] Ани: какво правя като не пиша ;)
[20:45:02] Плам: хихи, ученолюбивото дите то
[20:45:07] Плам: днес ми липсвахтее
[20:45:10] Плам: беше гадно!
[20:45:19] Плам: висях си в стаята
[20:45:35] Плам: и си мислех какво ще правя като ви няма
[20:45:39] Плам: :x
[20:45:48] Ани: миличкото!
[20:45:51] Ани: (hug)
[20:45:58] Плам: (hug)
[20:45:58] Ани: ще идвам да те виждам
[20:46:05] Ани: пък после ще те взема във варна ;)
[20:46:08] Ани: трай си
[20:46:11] Плам: хех
[20:46:35] Плам: ще бъде яко
[20:46:37] Плам: ^^
[20:46:58] Ани: неее
[20:47:01] Ани: много якооо ;)
[20:47:07] Плам: така е!
[20:47:24] Плам: то с вас с крис винаги е така!
[20:47:29] Плам: (smirk)
[20:47:40] Плам: аз имам късмет.
[20:47:46] Плам: (smirk)
[20:47:51] Ани: (sun)
[20:47:52] Плам: рядко имам късмет.
[20:47:56] Плам: харесва ми.
[20:48:04] Ани: и на мен най-накрая ми се усмихна мъничко късмета
[20:48:09] Ани: защото ви срещнах
[20:48:09] Плам: (sun)
[20:48:12] Ани: теб,крис,ради
[20:48:16] Ани: преди ми беше сиво
[20:48:31] Плам: и сега е цветно, нали?
[20:48:39] Плам: на лиляви и оранжеви точки!
[20:48:44] Плам: (wait)
[20:48:55] Плам: (smirk)
[20:49:09] Ани: и жълти
[20:49:11] Ани: и зелени
[20:49:16] Ани: и сини
[20:49:17] Ани: и всякакви
[20:49:20] Плам: (nod)
[20:49:24] Ани: дори и розово
[20:49:26] Ани: (blush)
[20:49:29] Плам: уййско!
[20:49:32] Плам: (sun)
[20:50:45] Ани: изчезвам за малко...
[20:50:50] Ани: след 5 мин тук съм пак ;)
[20:50:52] Плам: кей
[20:50:54] Плам: ^^
[20:51:00] Плам: ще те чакам
[20:51:11] Плам: дотогава е си драскам в блога
[20:59:07] Ани: (sun)
[21:00:05] Плам: (sun)
[21:01:47] Ани: я прати ми пак страницата на блога си :)
[21:02:00] Плам: http://thedarkestwish.blogspot.com/
[21:02:02] Плам: :))
[21:07:22] Ани: (sun)
[21:07:29] Плам: М№№№№№№
[21:07:31] Ани: кефи ме много
[21:07:38] Плам: :))
[21:07:43] Плам: уйиии
[21:07:45] Плам: :))))))
[21:07:57] Плам: ще видиш новият пост след малко ;))
[21:08:23] Ани: суп
[21:08:31] Ани: днеска гледах twilight
[21:08:39] Плам: :))
[21:08:48] Плам: и, смяташ ли че не струва?
[21:08:52] Плам: (chuckle)
[21:09:00] Ани: ами не знам
[21:09:05] Ани: ама се размечтах малко
[21:09:08] Ани: ейййй толкова малко...
[21:09:12] Плам: (sun)
[21:09:19] Ани: не съм страшно впечатлена
[21:09:24] Ани: ама ме кефи
[21:09:25] Плам: представям си как опоказваш с пръстче колко малко
[21:09:30] Плам: (chuckle)
[21:09:35] Ани: :D
[21:10:05] Плам: :)))
[21:10:18] Плам: утре къде ще ме замъкнеш?
[21:10:22] Плам: (happy)
[21:10:40] Ани: амиииии
[21:10:50] Ани: нека първо на обяд?
[21:11:02] Плам: (sun)
[21:11:03] Ани: после имало някакво заведение - ерато
[21:11:07] Ани: пускат само рок
[21:11:13] Плам: уиййй
[21:11:15] Ани: ама може и да се разходим
[21:11:19] Плам: испешъли като за нас
[21:11:25] Ани: защото не знам къде се намира заведението
[21:11:28] Плам: може да направим снимки
[21:11:29] Плам: ^^
[21:11:45] Ани: ама аз няма да си взимам апарата,че малко ми е сложно
[21:11:47] Плам: което ми напомня да слкожа апарата да се зареди
[21:11:54] Ани: пък и мама не го пуска с мен до варна
[21:12:02] Ани: суп
[21:12:07] Плам: мхм
[21:12:08] Плам: ^^
[21:12:09] Ани: вземи твоя ако не е проблем
[21:12:14] Плам: нем, не е
[21:12:17] Плам: моя си е мой
[21:12:18] Плам: ^^
[21:12:20] Плам: само мой
[21:12:27] Плам: (nod)
[21:12:45] Плам: аз съм съвсем леко егоистична
[21:12:49 | (21:12:52 — редактирано)] Плам: ама леко!
[21:12:58] Ани: :D
[21:13:02] Ани: и аз ще стана
[21:13:06] Ани: само да си купя мой
[21:13:11] Ани: ...някой слънчев ден
[21:13:14] Ани: (chuckle)
[21:13:19] Плам: (chuckle)
[21:13:28] Плам: хайде да си купим пролетен ден!
[21:13:34] Плам: слънчев!
[21:13:46] Плам: и прекрасен!
[21:13:51] Плам: и уиййски!
[21:13:54] Ани: ами...
[21:14:00] Ани: аз вече го поръчах за утре ;)
[21:14:15] Плам: соу куул!
[21:14:19] Плам: (sun)
[21:14:57] Ани: (sun)
[21:15:00] Ани: йеп
[21:15:05] Плам: мхм!
Ани рулз! Тъкмо бях решила, че треперещите крака ще започнат да сдухват настроението ми. "Вярвам в магии, вярвам в истории за Пепеляшки..." звучи идилично!
Иии, да. Най0-накрая имам малко време да си пиша с Тит като хората. И сега ще я изнудваам. /Плам е зла/
Има Хейли. 3 страници. Това трябва да събуди нечие любопитство.
Love my friends.
Няма да са моите /нашите де/ междучасия, нито бързането по коридорите, нито висенето на любимото парно /което в момента е заето/, нито ходенето на гости по стаите. Въобще, натрупах доста странни навици в последния месец. И ако се разделя с тях, ще ми липсват. Многоо.
Иии. Утре. Дишай, Плам. Утре. Secret word is nmot going to be so secret any more.
Да бе! Тя винаги ще си остане my secret word. Five letters. One word. One breath. Та, с Ани разсъждавахме.
[20:24:15] Ани: (sun)
[20:24:22] Ани: tomorrow .....
[20:24:29] Ани: it's gonna be legen....
[20:24:34] Ани: wait for it...
[20:24:38] Ани: ....dary.........
[20:24:43] Ани: (sun)(sun)(sun)
[20:24:59] Плам: (sun)
[20:25:12] Плам: разбира се че ще бъде
[20:25:14] Плам: ^^
[20:26:50] Ани: значи....аз ти звъня към два
[20:26:52] Ани: става ли?
[20:27:09] Плам: mhm
[20:27:13] Ани: суп суп :)
[20:27:18] Плам: йъп
[20:27:20] Ани: (party)
[20:27:20] Плам: ^^
[20:27:25] Плам: (party)
[20:36:39] Плам: :PPP
[20:40:58] Ани: (sun)
[20:41:36] Плам: (sun)
[20:44:34] Ани: аз малко и поучвам
[20:44:36] Ани: да знаеш
[20:44:42] Ани: какво правя като не пиша ;)
[20:45:02] Плам: хихи, ученолюбивото дите то
[20:45:07] Плам: днес ми липсвахтее
[20:45:10] Плам: беше гадно!
[20:45:19] Плам: висях си в стаята
[20:45:35] Плам: и си мислех какво ще правя като ви няма
[20:45:39] Плам: :x
[20:45:48] Ани: миличкото!
[20:45:51] Ани: (hug)
[20:45:58] Плам: (hug)
[20:45:58] Ани: ще идвам да те виждам
[20:46:05] Ани: пък после ще те взема във варна ;)
[20:46:08] Ани: трай си
[20:46:11] Плам: хех
[20:46:35] Плам: ще бъде яко
[20:46:37] Плам: ^^
[20:46:58] Ани: неее
[20:47:01] Ани: много якооо ;)
[20:47:07] Плам: така е!
[20:47:24] Плам: то с вас с крис винаги е така!
[20:47:29] Плам: (smirk)
[20:47:40] Плам: аз имам късмет.
[20:47:46] Плам: (smirk)
[20:47:51] Ани: (sun)
[20:47:52] Плам: рядко имам късмет.
[20:47:56] Плам: харесва ми.
[20:48:04] Ани: и на мен най-накрая ми се усмихна мъничко късмета
[20:48:09] Ани: защото ви срещнах
[20:48:09] Плам: (sun)
[20:48:12] Ани: теб,крис,ради
[20:48:16] Ани: преди ми беше сиво
[20:48:31] Плам: и сега е цветно, нали?
[20:48:39] Плам: на лиляви и оранжеви точки!
[20:48:44] Плам: (wait)
[20:48:55] Плам: (smirk)
[20:49:09] Ани: и жълти
[20:49:11] Ани: и зелени
[20:49:16] Ани: и сини
[20:49:17] Ани: и всякакви
[20:49:20] Плам: (nod)
[20:49:24] Ани: дори и розово
[20:49:26] Ани: (blush)
[20:49:29] Плам: уййско!
[20:49:32] Плам: (sun)
[20:50:45] Ани: изчезвам за малко...
[20:50:50] Ани: след 5 мин тук съм пак ;)
[20:50:52] Плам: кей
[20:50:54] Плам: ^^
[20:51:00] Плам: ще те чакам
[20:51:11] Плам: дотогава е си драскам в блога
[20:59:07] Ани: (sun)
[21:00:05] Плам: (sun)
[21:01:47] Ани: я прати ми пак страницата на блога си :)
[21:02:00] Плам: http://thedarkestwish.blogspot.com/
[21:02:02] Плам: :))
[21:07:22] Ани: (sun)
[21:07:29] Плам: М№№№№№№
[21:07:31] Ани: кефи ме много
[21:07:38] Плам: :))
[21:07:43] Плам: уйиии
[21:07:45] Плам: :))))))
[21:07:57] Плам: ще видиш новият пост след малко ;))
[21:08:23] Ани: суп
[21:08:31] Ани: днеска гледах twilight
[21:08:39] Плам: :))
[21:08:48] Плам: и, смяташ ли че не струва?
[21:08:52] Плам: (chuckle)
[21:09:00] Ани: ами не знам
[21:09:05] Ани: ама се размечтах малко
[21:09:08] Ани: ейййй толкова малко...
[21:09:12] Плам: (sun)
[21:09:19] Ани: не съм страшно впечатлена
[21:09:24] Ани: ама ме кефи
[21:09:25] Плам: представям си как опоказваш с пръстче колко малко
[21:09:30] Плам: (chuckle)
[21:09:35] Ани: :D
[21:10:05] Плам: :)))
[21:10:18] Плам: утре къде ще ме замъкнеш?
[21:10:22] Плам: (happy)
[21:10:40] Ани: амиииии
[21:10:50] Ани: нека първо на обяд?
[21:11:02] Плам: (sun)
[21:11:03] Ани: после имало някакво заведение - ерато
[21:11:07] Ани: пускат само рок
[21:11:13] Плам: уиййй
[21:11:15] Ани: ама може и да се разходим
[21:11:19] Плам: испешъли като за нас
[21:11:25] Ани: защото не знам къде се намира заведението
[21:11:28] Плам: може да направим снимки
[21:11:29] Плам: ^^
[21:11:45] Ани: ама аз няма да си взимам апарата,че малко ми е сложно
[21:11:47] Плам: което ми напомня да слкожа апарата да се зареди
[21:11:54] Ани: пък и мама не го пуска с мен до варна
[21:12:02] Ани: суп
[21:12:07] Плам: мхм
[21:12:08] Плам: ^^
[21:12:09] Ани: вземи твоя ако не е проблем
[21:12:14] Плам: нем, не е
[21:12:17] Плам: моя си е мой
[21:12:18] Плам: ^^
[21:12:20] Плам: само мой
[21:12:27] Плам: (nod)
[21:12:45] Плам: аз съм съвсем леко егоистична
[21:12:49 | (21:12:52 — редактирано)] Плам: ама леко!
[21:12:58] Ани: :D
[21:13:02] Ани: и аз ще стана
[21:13:06] Ани: само да си купя мой
[21:13:11] Ани: ...някой слънчев ден
[21:13:14] Ани: (chuckle)
[21:13:19] Плам: (chuckle)
[21:13:28] Плам: хайде да си купим пролетен ден!
[21:13:34] Плам: слънчев!
[21:13:46] Плам: и прекрасен!
[21:13:51] Плам: и уиййски!
[21:13:54] Ани: ами...
[21:14:00] Ани: аз вече го поръчах за утре ;)
[21:14:15] Плам: соу куул!
[21:14:19] Плам: (sun)
[21:14:57] Ани: (sun)
[21:15:00] Ани: йеп
[21:15:05] Плам: мхм!
Ани рулз! Тъкмо бях решила, че треперещите крака ще започнат да сдухват настроението ми. "Вярвам в магии, вярвам в истории за Пепеляшки..." звучи идилично!
Иии, да. Най0-накрая имам малко време да си пиша с Тит като хората. И сега ще я изнудваам. /Плам е зла/
Има Хейли. 3 страници. Това трябва да събуди нечие любопитство.
Love my friends.
вторник, 10 март 2009 г.
I choose to be me...
Много уийски розов чадър си има Анито. Повече от много. С лодки, които аз чистосърдечно нарекох цветя. Даа... така се получава отвреме - навреме, когати някой съвсееем случайно произнесе вълшебната думичка, и аз-хоп- вече съм на двадесет и седмото небе. Даам.
И си имам нови стихотворения! Цели две! Не-сдухани! И е невероятно. И прекрасно. И пеперудено.
И мокро. И осми март все пак не е чак толкова лош празник. Дори и когато си на олимпиада по математика. Което всъщност не беше най-ужасното нещо на света де,ако бъдем честни.
И така, след Грим & Палачинка-партито, когато Ани и Крис си тръгнаха, се сдухах. И си казах, чеще мразя един определен човек.
Е, добре де, повтарям си аз наум, че ще го мразя, ама нъъц. Не мога. просто не мога. И просто все повече затъвам вътре в себе си и знам, че трябва да направя Нещо. Но какво? Ох, няма значение. Може би когато вълшебната думичка стане факт, ще знам какво точно да направя. Правилният момент, правилното място, правилният човек. Това е, от което се нуждая. Ноо, както и да е. Сега ще ви дам една снимчица, за да не кажете, че съм злоба, макар че на нея изглеждам точно като злоба, до добричкото Ани ^^
И така, избирам да съм си аз, и да съм свободна, и да ми е весело, както се казваше в една песничка.
Aaand, remember
When there is a will, there is always a way
Абонамент за:
Публикации (Atom)
