Ангелът (продължение)

И защото не ми се говори за това как се чувствам, ето ви едно малко продължение ;))

Тя надигна отново глава, за да потъне в очите му.Изгаряха я. Толкова сини, толкова древни. Така близки, но и толкова далечни. Не беше мислила, че реално биха били такива. Обичаше го. Не я беше страх. Нито за миг не усети нещо уплашено у себе си, нещо което да й казва да бяга, докато можеше. Той беше Ангелът на смъртта. И какво толкова? Все пак беше Леон. Тя му бе дала това име. Принадлежеше й. Нищо, че можеше в следващата секунда просто да я хване за ръка и да я помъкне към отвъдното, за да се сдобие с душата й. Нима това щеше да бъде много?
-Не ме е страх от теб.-отново се заслуша в ударите на сърцето му като омагьосана.-Знам, че може и да ме убиеш.Не ме интересува. Засега си тук. Това е хубаво, Леон. Харесва ми.
Той въздъхна.
-Да. Грешно е в мен да се борят всички тези желания, обърнати към теб. Но е лесно да съм човек, да се контролирам. По-лесно е, отколкото като статуя.- погали я леко по бузата.
-И на мен ми е лесно да съм човек с теб. Другите хора не ме разбират.-сега тя въздъхна.
-Не бива да те интересува. Повечето хора са повърхностни и глупави. Не се радват истински на нищо, докато не дойде време да го загубят. Ти обаче не ми изглеждаш такава. Нетипична си. Интересна. Непредвидима. Кой друг ще идва всяка вечер да си приказва със статуя?- ухили се той.
Тя се изчерви. Беше прекрасна. Почти дете. Невинна, но и зряла. Неумела, но и сигурна в стъпките си. Как искаше душата й да е негова! Злокобни желания и човешки страсти се преплитаха в неговото съзнание. Не знаеше какво е редно да направи. Знаеше само, че скоро няма да може да съществува без нея.
Единственото, на което бе способен в момента, бе да я притисне по-плътно в обятията си и да се надява нощта да не завърши прекалено рано, преди изобщо да бъде започнала.
За Катрин времето също минаваше бързо. Много по-бързо, отколкото изобщо би желала. Всяко докосване, всеки миг се размиваше, губеше се в омаята от предчувстването на следващия.
-Ти направи всичките ми нощи незабравими. Поне всички, откакто идвам тук.
-В гробището ли? Ти и преди си идвала. Тогава не беше нощ… може и да не искаш да помниш. Обикновено вие хората имате склонност да отблъсквате от съзнанието си неприятните спомени, макар че в тях понякога има и толкова много красота. Болка, да. Но и красота. Както една роза без бодлите си не би била толкова красива.
-Правилно. Не би била. Не би била цялостна. И се лъжеш. Спомням си първият път, когато те видях. На погребението на баба. Спомням си как майка ми ми разказваше, че ти я водиш към небето.
-Така ли?-подсмихна се той.- Рядко водя хора към рая, ако изобщо може да бъде наречен така.
-Ами как го наричаш?-заинтригувана, тя се освободи от прегръдката му. Осъзна, че той все пак е ангелът на смъртта. Че обикновено би трябвало да е лош. Само че осъзна, че не й пука. И все пак попита.- Ти лош ли си?
-Изглеждам ли ти лош?
-Не, Леон. Изглеждаш ми красив. И добър.
-Ами тогава вероятно изглеждам лош само на лошите.-вдигна рамене. Разбира се, понякога и добрите ме виждат с косата и дългата черна мантия, но това е защото рядко имам какво друго да сложа, а и тези доста оприличават смъртта според повечето хора.
-Би ли спрял да ми обясняваш какво мислят повечето хора? Мен ме интересува само какво мислиш ти. И какво мисля аз.-гласът й беше като на малко дете, което искаше нещо. Сърдит и незадоволен.
-Дразниш ли се от това?-вдигна вежди над обаятелните си очи.
-Ами, леко. Просто не съм като повечето хора. Затова не обичам да ми казват как правят повечето хора. Извинявай, но е част от същността ми да приемам тези думи като упрек… цял живот съм живяла с това усещане…-вдигна рамене и го гушна леко.-Разкажи ми, Леон… какво е да отнемаш най-ценното на хората?
Той примигна. Прищя му се да не й бе давал свобода за такова действие. И определено беше сигурен, че не би предпочел да тговаря на тази въпрос. Но го направи.
-Усещането ли? Различно. Понякога ме е жал за хората, които са живели по правилен начин… жал ме е и за невинните, чийто живот отнемам. Но понякога, когато идва време на убийците да умрат, възмездието е доста силно… Отмъщение, почти радост… Може би и самите души ми влияят. Понякога говоря с тях.
-Кога?-интересът бе събуден у нея като пламък и нямаше да угасне скоро. Той ясно го откриваше в сивите й очи.
-Когато виждам, че наистина имат нужда от това. Когато откривам нещо неопетнено в душите им. Нещо, което не обичам да отнемам.Любов.
-Дори и любов ли си отнемал?-лицето й леко се изкриви от изненада. Може би пиедесталът, на който тя го беше поставила, се бе разклатил малко.
-Случвало се е. – рече тихо и я доближи още до себе си.
Тя се чудеше. Остави се на прегръдката му, но не можеше по никакъв начин да п-повярва, че нейният ангел, нейният Леон, би бил способен да отнеме любов… трябва да е имало причина, помисли си. Няма как да е било другояче. Може би тази любов е била зла, обсебваща, забранена.
Стресна се. Нима тяхната любов, ако изобщо я имаше, не бе забранена? Дали и тя нямаше да стане жертва на това? Дали Леон нямаше да изтръгне сърцето й само с една своя дума, след това да го остави кървящо на пътя, където колите да го прегазят, и да си тръгне? Заболя я. Вече бе взела решението си, но имаше несигурност. Имаше очакване, копнеж…
-Само не взимай моята любов.-помоли го тихо, с наведена глава.
-Няма.-отново погали страните й.-Ако усетя подобно желание у себе си, Катрин, ще бъда достатъчно силен да устоя. Или да избягам. Но ти няма да умреш. Няма да съм този, който ще вземе душата ти в ръцете си.
-Но ти вече я взе. Още като беше статуя. Още когато се влюбих в теб.-изчервяване. И признание.
Той повдигна лицето й към своето.
-Казваш, че ме обичаш?-въпросът бе реторичен, но тя все пак кимна. И пак се опита да наведе глава.-Не се срамувай от това. Виж ме само… ти харесваш външността ми. Привлечена си от мен. Това се случва. Нормално е. Но ненормалното в случая, Кати, е че и аз теб обичам. Обичам те много повече, отколкото можеш да си представиш. И все пак мисля, че е малко. И все пак не съм сигурен, че ще ми е достатъчно, за да не те убия.
-Но на мен ми стига.
-Знаех си, че това ще кажеш.-погали я небрежно по косата.-Май започвам да те разбирам. Малко приличаш на мен. Добрата част от мен. Ама съвсем малко, защото лошата винаги ще е тук, вътре- той посочи сърцето си- и ще чака своя час.
-Тогава да заключим сърцето ти.
-Ще ми се да можех.
Вдигна я на ръце. Лесно, кротко, човешко движение.Учуди се на себе си. Нима беше толкова силен? Нима можеше все пак да не й вземе душата? Едва ли. Но нямаше да си го признае. В никакъв случай. Тя трябваше да е спокойна. И щастлива. А искаше него. Значи и той имаше правото да я иска? По някакъв непознат, човешки начин?
-За какво си мислиш.-засмя се звънливо тя.
-За много неща. По едно и също време. За това, че зората скоро ще дойде. И тогава ти ще трябва да се прибереш.
-Тогава сънят ще свърши и ти ще изчезнеш, така ли?-страх се долавяше от всяка една от думите, които тя произнасяше.
-Само за пред деня. Знаеш, че съм дете на нощта.
-Но знам, че те искам в моя свят.
-И все пак, не мислиш ли, че би било твърде хубаво?
-Би било истински живот за мен. Животът в нощта ми харесва, но през деня е много по-цветно.
-Ти си дъгата на моята нощ, нали знаеш?
-Знам ли?-попита тя, но нямаше възможност да отговори, защото хладните му устни бяха докоснали нейните.
-Мисля, че това отговаря на върпроса ти.-издиша тежко.
Първата целувка. Истинска целувка. Истинско човешко преживяване. Дощя му се да подскочи.
-Искаш ли да оставим останалия свят намира? Просто да стоим тук в тишината? Да й се насладим?
-Каквото поискаш, Кати. Каквото поискаш.
-Целуни ме пак.
Тя направи уж невинен жест.
-Не. Веднъж на нощ ти е напълно достатъчно.
-Не е. Беше прекалено кратко. Искам още от това чувство.- изхленчи. Отново беше невинно малко дете. Дали можеше да го оплете в мрежите на желанията си?не знаеше.-Моля те, Леон. Само още веднъж.
-Не разбираш ли, че е опасно за теб? Така, както сме-той я повдигна леко и посочи начина, по който се бяха долепили един до друг.- не усещаш ли? Не те ли е страх? Не разбираш ли, че обвързвам душата си с твоята? Че това може да ти навреди.
-Но това е, което ме прави щастлива. Целуни ме пак.-рече настоятелно и установи с неудоволствие, че не е на земята и за жалост не може да тропне с крак.
-Една целувка, и след това се прибираш право вкъщи.-тонът му беше сериозен, умислен.-Наистина слънцето ще изгрее скоро.
-Това ултиматум ли е?-пусна една крива усмивка тя.
-Кати, ако хората усетят, че статуята липсва.. ако видят теб тук.. всичко може да се случи. Съдбата не обича да си играят игрички с нея, трябваше досега да си го разбрала.
-Може би вече съм го разбрала. И все пак не ме интересува. Целуни ме.
Леон вдигна рамене и я пусна нежно на земята. След това я придърпа близо към себе си и я целуна. По-грубо, по-ненаситно от предишния път. Остави я без дъх.
Тя усети, че главата й се замайва. Дробовете й пищяха за въздух, но не искаше да прекъсва целувката. Съзнанието й започна да губи контрол над тялото и много скоро тя се олюля, облягайки се на него. Едва дишаше.
-Какво ти е? Нещо лошо ли направих?-тонът му беше шеговит, макар че в него се четеше и не добре прикрито притеснение, което тя долови. Май мислеше доста повече за нейното състояние, отколкото за своето собствено. Това й хареса, но и същевременно я уплаши. Той беше човек едва от няколко мига… добре де, часа. А вече се държеше, все едно са били заедно с години.
-Не, нищо…- гласът й още бе задъхан, дишаше все така накъсано.- Просто се замислих за момент и тялото и умът ми не се координираха равномерно. Умът ми често избързва пред реакциите ми.
-Интересно.-целуна леко шията й той.
Замисли се. Отново.Толкова крехка и нежна, толкова феерична с изумруденозеленото си кожено палто, тя изглеждаше така, все едно току-що се бе измъкнала от детска приказка. Спомни си за “Красавицата и звярът”. Много подходяща в техния случай, очевидно. Прекалено подходяща.
-Защо замълча?-усмихна му се тя.
-Вгледах се в иронията на детските приказки и това, което сме ти и аз. Нищо повече.
-И какво толкова видя в детските приказки? Да не би аз да съм Снежанка, а ти да си принцът на бял кон, който ще ме спаси от злата ми мащеха?
-Оу. Не. Мислех, че в нашият случай е по-уместно да е “Красавицата и звярът”.-отвърна той, учуден от опитите й да спори. Или по-скоро от опитите за спор, които предстояха. Познаваше я.
-Не съм съгласна. Нито аз съм красавица, нито ти си звяр. Така че, не си особено оригинален.Очаквах повече. И все пак, може би историята не е чак толкова неподходяща, но само когато се вземе предвид че накрая звярът се превръща в приказен принц и те заживяват щастливо до края на дните си.
Той й се ухили. Беше познал. Изглежда започваше да разбира логиката на мислите й по-добре, отколкото изобщо се бе надявал.
-Кати, трябва да вървиш вече. Сериозен съм. Слънцето почти се показва. Довечера.-погали я по бузата и изчезна в сенките, оставяйки я сама. Секунда по-късно отново бе статуя. И за пръв път това беше по-болезнено от всяко друго сбогуване.
Сълза се търкулна по бузата й.
-До довечера, Леон. На същото място, по същото време. –погледът й се зарея нататък, към небитието. Започваше да се развиделява.
Тя тръгна надолу към портичката на занемареното гробище, главата й пълна със случките от изминалата нощ. Обръщаше се почти на всяка крачка, за да помаха отново на статуята, вследствие на което се препъваше доста по-често от нормалното.

Ангелът

Не съм писала отдавна, така че това може би ще бъде нещо като извинение ;))

Пролог

Статуята. Тиха, самотна, пуста. Бездушна. Дъхът й спря.Отново там, откъдето бе тръгнала. Там беше на път да приключи целият й живот. Кръговрат на съдбата, игра на сенките.
Онази нощ той беше казал нещо.
Но тя, тя не помнеше. Не искаше да помни. Не трябваше да помни. Изтрий душата си. Изтрий спомените си с гумичката, с която триеш скиците си. Би трябвало да бъде лесно.
Триеш. И хоп-парчето вече го няма, заменено от чисто нов слой бяла хартия. Нищо, че след още две или три такива изтривания в листа ще се появи дупка. Нищо. Ти така или иначе ще се превърнеш в дупка.

Ангелът

Туп-туп-туп. Едно сърце биеше в тишината. Туп-туп-туп. Нарушаваше покоя в привидно мъртвото гробище. Чу се човешка стъпка. Едно изсъхнало листо стана на прах. Още една стъпка. И още едно листо.
Фигурата на момичето бе трудна за различаване в мрака, прекалено трудна. Изчезваща на моменти, но в други ясна, огряна от ореола на сребристата луна. Ангелът на смъртта въздъхна.
Добре беше да бъдеш статуя да наблюдаваш смъртните. Беше забавно, когато някои от тях дори се облягаха на него, допирайки устни до каменните му гърди. Усещането беше почти гъделичкащо, той едва се сдържа да не се разсмее.
Момичето се приближи и направи точно онова, за което се беше замислил. Допря устни до гърдите му, горещи и меки. Нежни устни. Тя не знаеше, че той усеща. Нямаше подозрение, нямаше свян у нея. Може би дори не вярваше в неговото съществуване изобщо.
Имаше си някои предимства да се правиш на статуя и да пазиш гробището, реши той и почти осезаемо въздъхна.
Тя надигна глава. Помисли, че вятърът е повял. Огледа гробището, но то отново беше затихнало. Сякаш с въздишката на ангела всичко се беше съживило, но след нея отново се бе върнало в първоначалното си положение. Втренчи се умислено в бездушните мраморни очи на ангела, без да осъзнава, че и той разучава нейните. Че следи поведението й.
Очите й. Бяха сиви, може би зелени на светлина, сега бяха сребристи. Като луната. Кожата й беше бяла, много бяла. По детски нежна, недокосната. Е, тя се беше докоснала до него, но той не броеше себе си за нещо живо.
Той често казваше:
-Адът не е над мен или под мен, той е вътре в мен.
Жалко само, че нямаше кой да го чуе. Проклет да бъде сам. Такъв беше. Но нима в това проклятие нямаше и някаква особена красота? Болка, за която да мечтаеш, когато не я изпитваш? Нима в това да си близо до хората и далеч от тях едновременно нямаше нещо особено привлекателно? Нещо човешки невинно? Не беше ли това, за което копнееше?
Тя пак подпря лице върху него. Майка й никога нямаше даже да си помисли, че нейната драгоценна дъщеричка би се домъкнала в гробището през късните часове на нощта, когато трябваше да спи. Бялата й рокля беше леко издрана в краищата, обувките-изкаляни. Нищо. Нали беше дошла, за да види него?
Помнеше деня, когато за пръв път видя статуята. Тогава беше още малко момиченце, страхливо увиснало на ръката на майка си, плачейки за починалата си баба. Ангелът. Красив и бял, деликатен, величествен. Пазител на мъртвите.
Мама беше казала, че той пази душата на баба. Че той ще я отведе до небето, където светлината щеше да я обгърне и тя да бъде щастлива до края на вечността. Може би това беше просто една от онези приказки, които се разказват на малките деца, за да бъде животът им по-безгрижен и по-лесен. Тя се усмихна. Вече беше голяма. Сама, защото беше странна. Сама, защото единствена обожаваше книгите и в техните разкази откриваше своите недостижими хоризонти. Нямаше нищо лошо в това да харесваш един ангел, нали? Все пак той нямаше ей сега да се раздвижи и да направи кой знае какво? Той трябваше да бъде добър. Той беше статуя.
Нещо го зачовърка отвътре. Странно, грешно желание. Желание да разкрие себе си. Същността си. Да, онази същност. Същата, за която си помислихте, онази с рогцата и опашката и крилете. Уплаши се от себе си. Как можеше дори да иска това? Не искаше ли по-скоро да наблюдава. Не знаеше ли тя, че трябва да бяга, вместо да търси утеха и опора у него, късчето мрамор? Явно не. Не разбираше, че животът й виси на нишката на неговата воля. А тази нишка беше толкова тънка, толкова опасна, така несигурна. Как да я накара да избяга? Как? Зачуди се. Искаше да й покаже, че не е сама, че няма от какво да я е страх. Само че всъщност имаше. Винаги имаше. Да се покаже или не? Да бъде ли добър, или просто да изникне пред нея на мястото на статуята, която беше с думите “Хей, здрасти, аз съм Ангелът на смъртта и не искам да те убия, но ей сега ще те заведа в отвъдното.” Та дори самите думи звучаха глупаво. Повече от глупаво. По-скоро биха подхождали на някой откачен простосмъртен,отколкото на него, реши той. Имаше и трети вариант. Да придобие човешка форма. Някак си. И, знаейки без да знае откъде, че тя щеше да се появи и следващата нощ, просто да се покаже пред нея. Като че ли това звучеше малко по-приемливо. По-човешко. Ако не успееше да устои на желанието да я убие, просто щеше да си стане пак статуя, която не може да прави нищо. Само да наблюдава.
-Трябва да тръгвам.-прошепна тя по погали леко ръката на ангела. Разбира се, че нямаше как да отвърне на докосването й. Но й се искаше да беше възможно. Той бе прекрасен.
Тя погледна унило обувките си, погледна и роклята, и тръгна към скърцащата вратичка на гробището. Обърна се няколко пъти назад. Искаше отново да се върне. Възможно най-скоро.
-ще дойда утре.-думите й бяха понесени от ветреца, така че той ги чу.

Тя изпълни обещанието си. На следващата нощ отново се появи. Отново направи същите неща като предишната. Дори го погали. Беше с червена рокля този път. По-красива. По-женствена. Сякаш бе нужно. Дори остави цвете в краката му. Цвете за него. Не му стигна смелостта да опита да се превърне в човек. Искаше още малко да я погледа. Само да я гледа, убеждаваше се. Нищо повече. Тя щеше да дойде отново. Може би тогава…
Така мина есента. Дойде и зимата.Всичко наоколо замръзна, а тя продължаваше да идва. И беше все така нежна и красива. Един живот, който не трябваше да бъде пропилян. Един живот, който ангелът искаше за себе си.
Коледа дойде и донесе много сняг, а тя беше бяла като него. Ангелът реши, че не може да протака вчено тази игра на криеница.
Тя се влюбваше. Влюбваше се в статуята, която й беше добър слушател. Мълчалив слушател, който не я упрекваше. Вече нямаше рози, които да му носи. Имаше само себе си. Безнадеждност. Тъга. Тя съзнаваше, че няма смисъл да обичаш статуя.И все пак правеше точно това. Затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Денем спеше, тъгуваше. Вечер отиваше на гробището и живееше. Колко объркан свят. Колко объркани представи имаше, сама разбираше. И все пак това не я касаеше, докато нейният ангел беше там, леко усмихнат, вечно красив, готов да я изслуша, чакащ тя да долепи устни до студените му гърди… Дали да не му купи подарък за коледа? Учуди се.
Когато стана по-късно, когато дойде време да излиза, тя реши. Кръстчето на врата й може и да не беше нещо особено, но бе много. Нещо, което й беше дала баба. Той сега пазеше баба. Значи не беше грешно кръстчето да стане на статуята, надяваше се, докато вървеше с бърза крачка през преспите сняг, които бяха направили гробището по-малко страшно. Подходящ дом за него.
Отиде на мястото. И остана за миг там.
Статуята я нямаше.
Болка. Страх. Загуба. Всичко се преплиташе в съзнанието й. Убита надежда. Любов, невъзможна, нереална, но и толкова искрена, колкото изобщо бе възможно. Толкова чиста. Смърт.
Стъпки.
Леки, тихи, почти нечовешки. Несигурни. Доближаващи се. Тя се извърна.
И там бе той.
Той срещна очите й. Сиви, не беше се лъгал. Знаеше отдавна. Беше още по-красива. Перфектната жертва. Нежна, крехка, кротка. Обърната към него. Той седна на снега срещу нея, едва владеейки се.
-Здравей.-каза с глас, който явно беше негов.По принцип не говореше. Затова се изненада сега колко мек и топъл звучеше тонът му, като на добър приятел, с когото можеш да пиеш чай в студените зимни нощи.
Тя въздъхна. Впери поглед в ангелските черти, сравнявайки ги с тези на статуята. Беше ли възможно? Не си позволи да събужда у себе си надежда. Само изрече едно тихо “здрасти.” Не можеше да спре да го гледа. Съвършен, в плът и кръв, тук. Облечен с лека бяла риза, разкопчана на гърдите, и с черен панталон. Не му ли беше студено?
-Аз съм… нали знаеш…-той започна да й говори като на малко дете, а тя очакваше всеки момент да се разтопи.
-Знам ли наистина…-не беше сигурна дали е попитала на глас, но той й отвърна.
-Знаеш, разбира се. Ако ти не знаеш, кой изобщо би знаял?Аз съм онзи,когото ти посешаваше всяка нощ от много месеци насам. Аз съм онзи, който носи смърт, а не живот. И все пак съм тук.
-Значи това е сън? Когато се себудя,ще осъзная ли, че съм мъртва , а ти си просто статуя?
-Може би. И аз не знам дали не си просто плод на моите развинтени фантазии.-рече.
Тя се усмихна мило и срамежливо.
-В такъв случай и двамата имаме доста развито въображение.
Той кимна, очаквайки тя да хукне да бяга всеки момент. Това обаче не стана. Стоеше като закована на снега до него, свита в изумруденото си палто, и му се усмихваше твърде спокойно за някого, който ей сега се готви да избяга. Прекалено спокойно за вкуса му. Той беше опасност. Значи все пак тя нямаше никакъв инстинкт за самосъхранение. Запита се дали би трябвало поне малко да тъгува, че ситуацията е такава, каквато е. Но откри в себе си единствено и само радост, щастие. Освен желанието да я отведе в отвъдното, разбира се. То го съпътстваше постоянно. Все пак беше по-лесно да контролираш човешко тяло от това да си статуя, усмихна й се.
-Ти нито веднъж не ми каза името си. А ми разказа толкова неща…-изказа един от копнежите си на глас.
-Така ли?... Дори не съм усетила… Казвам се Катрин.
-Красиво име. Много красиво. Отива ти.
-Благодаря.-тя се изчерви и на свой ред му зададе съшия въпрос.
При което той просто вдигна рамене. Светлокестенявата му коса, достигаща почти до брадичката покри лицето му.
-Аз нямам име. Наричат ме Ангелът на смъртта, макар че не съм никакъв ангел, като погледнеш реално на нещата. Аз просто предавам хората в ръцете на по-висши сили. Отнемам им малкото, което имат-правото да живеят. Сигурно някой ден ще го направя и с теб.-въздъхна, отново предизвиквайки повей на вятъра.
-Трябва ли да ме е страх?-тя не очакваше отговор. Въпросът си беше реторичен.-Защото изобщо не се страхувам.
-Наистина трябва. Мога да те убия, без дори да искам. Едно единствено мое движение е способно да го направи. Да те отведе там, където няма Ад и няма Рай, там, където всичко започва и свършва за всеки един от вас, хората.
-Не ми звучи чак толкова злобно и неприемливо. Особено ако това е мястото,където и ти живееш.
-Аз не живея. Аз горя. В мен се гонят две души- на ангел и на демон. Искам да те опазя от себе си, да бягаш. Но и не искам. И знам, че трябва да те пусна да си идеш, но не мога… и все пак не това е най-лошото. Най-лошото е, че дори не съм човек…
Макар и говорът му да беше бърз и накъсан, Кати го разбра. И не го разбра едновременно. Тя искаше просто да е до него. Той искаше да я убие, и все пак да не я убие. Ама че странно. Но, щом не искаше да я убие, поне не в момента, имаше някаква вероятност да я харесва, била тя и минимална.
Доближи ръката си до неговата.
-Как мога да те наричам?
-Както решиш. Досега никой не е търсил име, с което да ме нарича. Обикновено са твърде заети да се страхуват от мен. Избери ми име. Наричай ме както желаеш.
-Леон ми звучи добре. Мисля, че ти отива.
-Тогава ме наричай Леон. Наистина е все едно и наистина бих предпочел да бягаш от мен, вместо да стоиш и да се опитваш да ме докоснеш.
-Но аз не бих. Нараняваш ме, като говориш така. Аз искам да съм тук.
-Но нали знаеш, че нощта скоро е свърши? Че магиите все някога умират?
-Умират ли? Та ти си безсмъртен.
-Аз не съм обикновена магия. Аз съм проклятие. Нямам душа, нямам съвест. Наблюдавам. Избирам кой кога да си отиде. Ни повече, ни по-малко.
Тя се взря в сините му очи и видя, че той не я лъже. Той вярваше във всяка една от думите, които устните му изричаха… Само че не беше прав. Тя не можеше да се съгласи. Ако беше бездушен, той просто щеше да си остане статуя и никога да не й проговори. Щеше да я остави да страда по него…
Щастие. Миг светлина. Магия. Тя накара тялото си да се доближи още малко до неговото. Облегна глава на гърдите му, точно както бе правила стотици пъти. Сяга не бяха от камък. В тези гърди биеше сърце, човешко сърце, изпълнено със съмнения. Сърце, което тя искаше да бъде нейно. Но нима то вече не беше? Нима можеше да не бъде?