Краят на ваканцията

Сутрин като всяка друга. Е, сутрин е доста силно казано, при положение, че беше три часът следобед. Но за мен си беше сутрин. Моята много снежна сутрин, която си обичах. Последният ден на моята си ваканция, една от най-хубавите, които някога съм преживявала през всичките си единадесет че и повече години в училище.
Може би, когато няма слънце, а снегът е поркил всичко със своята белота, стават чудесата. Тогава трябва да е. Защото моето си зимно и снежно и всякакво чудо се случи сега, нали така? Нямате си никаква предтстава колко е странен Бургас с целия този сняг, колко са ми странни децата, които тоолкова рядко имат възможност да си направят един качествен снежен човек, на когото да изядат носа. Странно позитивно е. Харесва ми.
Ваканцията ми си отива. Но хората като че ли не забелязват това. Не виждат, че МОЯТА си ваканция си отива, а аз се опитвам най-нагло да проспя последните си часове от нея, зада не потъна в носталгичната следваканционна летаргия, която ме обзема всеки път. Рискове на професията, какво да се прави. И като се сетя, че това ми беше предпоследната зимна ваканция в ПМГ, ми става още по-тъпо.
"Помогни ми, Господи!", иде ми да изкрещя и някак си да спра времето. Само за около още... десетина години. За да имам ваканции като тази. За да мога да се радвам на зими като тази, да мога на воля да си се спъвам по леда и да подлудявам майка ми с виковете, че искам да ида на ледената пързалка. Да съм дете завинаги. Толкова ли много искам?
Явно да. Защото, реално погледнато, ми остават само някакви си пет месеца до пълнолетие, и някак си адски ме е страх от това. Не искам да пораствам! Ще стана стара! Какво толкова лошо има в прекрасните ми седемнайсет години, ако мога да ги удължа за цял живот? Не ме интересува какво толкова ще изпусна, дори и да е един живот. Защото Аз живея СЕГА. И си искам това СЕГА, искам си сегашните приятели, сегашното всичко. Не искам да се променям. Не искам да бъда по-добра или каквото и да е, стига да съм си аз.
Сигурно звуча като някоя параноичка, за която едва ли не всичко е загубено. Но то още не е. Имам още малко време. Много малко, но го имам. Имам си моите пет месеца, зада стана един зрял човек, какъвто би трябвало да бъда, но няма да стане. Защото все пак това съм аз, а "аз" определено не е равно на зрялост, поне в моя случай.